— Пробвайте вие — предлага сержантът.
Жустиню се привежда към колата, цялата застива, когато вижда пътника отзад. Но дори и гледката да я стряска, това трае само миг. После жената спокойно посяга към таблото, чува се тъпото прещракване на ключа в стартера. Двигателят не издава нито звук. Разбира се, Паркс и не очаква колата да заработи.
Сержантът внимателно оглежда положението от двете страни на шосето. Отдясно има високи треви и храсти, отляво се издига временна ограда от тараби. Най-вероятно пътниците в колата са избрали очевидно свободния път — към храстите. Няма как да се разбере колко далеч са стигнали, но със сигурност не са се върнали да си приберат захвърлените неща, нито пък да погребат мъртвия. Паркс премисля одевешната си теория, че смъртта на пътника на задната седалка е спасила живота на останалите. Най-вероятно просто никой не се е спасил.
Другите от групата също пристъпват към колата. Галахър остава последен, защото все чака знак от сержанта, че всичко е чисто. Паркс заръчва да проверят разхвърляните наоколо чанти и кутии, но се оказва, че багажът е пълен предимно с ненужни неща, имащи някакво значение единствено за предишните си собственици. Дори дрехи не намират — само книги и DVD-та, писма и украшения. Малкото хранителни припаси вече са развалени: сбръчкани ябълки, плесенясал хляб, бутилка уиски, пръснала се на парчета, когато чантата, в която са я носели, е паднала на асфалта.
Жустиню отваря раницата.
— Господи боже! — промърморва. Бърка дълбоко и вади част от съдържанието. Пари. Пачки от чисто нови банкноти по петдесет лири, стегнати с оригиналните бандероли от банката. Напълно безполезни. Явно двайсет и кусур години след като светът се оттече в кенефа, все още имаше хора, които вярваха, че той ще изпълзи оттам в обозримото бъдеще, че отново ще дойде ден, в който парите пак ще имат някакво значение.
— Триумф на надеждата над опита — забелязва Паркс.
— Носталгия — заявява категорично Колдуел. — Необходимостта от психологически комфорт надделява над здравата логика. Всеки има нужда от нещо, което да му вдъхва сигурност.
„Не всеки — мисли Паркс, — а само идиотите.“ Той лично гледа на сигурността като на абстрактно понятие.
Галахър мести очи ту към един, ту към друг от групата, явно без да разбира какво става. Твърде млад е, за да помни парите. Жустиню почва да му обяснява, но после поклаща глава и се отказва.
— Защо да отнемам невинността? — казва.
— Една лира се е състояла от сто пенса — проговаря изведнъж гладното дете. — Но така е станало след петнайсети февруари 1971 година. Преди това в една лира е имало двеста и четирийсет пенса, но не са ги наричали пенсове. Наричали са ги пенита.
Жустиню се засмива.
— Браво, Мелани! — После къса бандерола на една пачка, разперва банкнотите като ветрило и ги хвърля във въздуха. — Манна небесна — казва, когато горещият вятър ги отвява.
Гладното дете се усмихва, сякаш гледа фойерверки, а не облак от непотребни хартийки. Присвива очи срещу лъчите на слънцето и проследява с поглед как банкнотите отлитат далеч, далеч.
32
Карълайн Колдуел смята, че напредват добре.
Малко й е трудно да прецени, защото чувството й за време е до известна степен изкривено от два външни фактора. Първият фактор е високата температура, която вдигна предната вечер. Днес треската й е още по-сериозна. Вторият фактор е фактът, че допусна да се обезводни по време на днешното пътуване и така усили ефекта, оказван от първия фактор.
Колдуел наблюдава заболяването си отстрани не само защото лекарското й призвание преценява логично всички симптоми, с които се сблъсква, но и защото, в интерес на истината, отстранената позиция й помага да се почувства по-добре. Позволява й обективно да регистрира болестната умора в крайниците си, да идентифицира болката в главата, причинявана от леките, но повтарящи се разтърсвания на тялото при всяка следваща крачка по асфалта, и едновременно с това да продължава напред, защото това са просто някакви физиологични неразположения, които нямат нищо общо с работата на съзнанието й.
А съзнанието й върти ли, върти все старите въпроси, оглеждайки ги сега в светлината на новосъбраните данни.
Колдуел е чела безброй подробни описания на начина на хранене при гладните, но никога преди не го е наблюдавала лично (храненето на тестовите субекти в изкуствени и контролирани условия е нещо съвсем различно). Намира за поразителен факта, че гладните, хранили се с човека в колата, са продължили да ядат, докато тялото му вече не е било годно за по-нататъшно използване от патогена: тоест, докато по горната част на торса не е останала почти никаква плът, а главата е била на практика отделена от трупа.