— Добре. Правилата, които ви казах на пътя, продължават да важат — особено правилото да си държите устата затворена! Тук обаче е по-различно. Почти задължително ще видим гладни и със сигурност ще попадаме често в зрителното им поле. В никакъв случай не трябва да ги провокирате, за да не се задейства инстинктът им. Движете се много бавно и плавно. Не ги гледайте в очите! Не издавайте никакви резки или силни звуци. Сливайте се с пейзажа, доколкото ви е по силите. Ако се колебаете, погледнете към мен, аз ще ви подскажа как да постъпите.
Изрецитирал думичките си, сержантът поема напред. Не хаби повече приказки, нито повече време. Колдуел силно одобрява това.
Двайсет минути по-късно стигат до първите сгради. Все още не са видели гладни, но време има, и това ще стане. Паркс прошепва заповед и групата спира на място. Четиримата незаразени възрастни отново се намазват обилно с деароматизатор.
Навлизат полека в града, като се държат плътно един до друг, така че нито един от тях да не представлява ясен и несъмнен самостоятелен човешки силует. Вървят из скъп квартал, имотите явно са били високо горе в ценовата листа, но в момента са в полуразрушено състояние след месец и нещо трескаво плячкосване и улични битки, последвани от две десетилетия на тотално запустение. Дворовете и градините представляват малки джунгли, отдавна прекрачили границите си и колонизирали части от улиците. Високи до пояс бурени са си пробили път нагоре и са израсли сред разместените и повдигнати плочи на тротоарите, грамадни шипки протягат дебели колкото юмрук бодливи стъбла като пипала на някакви подземни чудовища. Твърде тънкият слой почва под уличната настилка обаче им е попречил да обединят сили и да разрушат къщите окончателно. Балансът на силите между природата и човешкото дело обаче явно си оставаше съмнителен.
Паркс им беше обяснил какво търсят. Не къщи като тези тук, със съседи от всички страни. Подобна постройка се обезопасява и пази твърде трудно. Сержантът иска самостоятелна сграда, отдалечена от всички останали, на собствен открит терен с добра видимост поне от по-високите прозорци, в идеалния случай със здрави врати. Разбира се, той — както винаги — е реалистичен в очакванията си и ще се задоволи с нещо поне приблизително подобно, особено ако намирането му означава да не навлизат по-навътре в града.
Но наоколо не намират нищо такова, затова продължават нататък.
Пет минути по-късно, поддържайки делова и тиха крачка, излизат на по-широко платно с кръстовище, на което се пресичат няколко улици. Наблизо — безистен с много магазини. Под краката им хрущи от натрошени стъкла. Всички витрини са разбити, магазините — претършувани от мародери в едни отдавна отминали времена. По земята — празни кенчета и консервни кутии, ръждясали до деликатната крехкост на морски раковини, търкалят се и подрънкват при всеки порив на вятъра.
И гладни.
Може би десетина, пръснати далеч един от друг.
При вида им групата хора рязко спира, само опитният Паркс постепенно забавя крачка, защото така е по-малко вероятно да привлече вниманието на заразените, отколкото ако внезапно се закове на място.
Колдуел е омагьосана. Бавно обръща глава и оглежда гладните един по един.
Сред тях има и наскоро заразени, и такива, които са инфектирани отдавна. Отдавнашните се познават както по изгнилите дрехи, така и по изключителната си мършавост. Когато един гладен се храни, той храни и патогена в себе си. Но когато наблизо няма плячка, Ophiocordyceps си набавя хранителни вещества директно от плътта на гостоприемника.
При по-внимателно вглеждане Колдуел вижда и различно оцветените петна по телата на отдавна заразените. Сиви влакна са избили през ощавената сякаш повърхност на кожата и са плъзнали по нея в тънка мрежа, кръстосващи се и преплитащи се като външни вени. Бялото на очите им също е сиво, а ако човек отвори устите им, ще види и сивия мъх по езиците им.
Наскоро заразените са облечени по-спретнато — най-малкото дрехите им не са гнили толкова дълго — и все още имат сравнително човешки вид. Парадоксално, това ги прави още по-неприятни за окото, защото раните и разкъсаната плът, откъдето заразата е влязла в телата им, са още ясно видими. При отдавна заразен гладен общото избледняване и повяхване на кожата и дрехите, заедно с тънкия слой избили по тялото мицелни влакна, смекчава вида и прикрива раните; превръща човешките им тела в нещо много по-формално.
Гладните са в пасивната си фаза, затова Колдуел успява безнаказано да проведе продължителния си оглед. Те стоят, седят или са коленичили безразборно по дължината на широката улица, съвършено неподвижни, очите им гледат в нищото, ръцете им — ако гладният е изправен — висят отпуснати надолу, или лежат в скута му, ако е седнал.