Но едновременно с тези страшни мисли, в главата й се върти и следното: Сержантът си има име. Също като учителите. Също като децата. До днешния ден за Мелани Сержантът беше нещо като бог или титан; сега тя вече знае, че той е като всички останали, нищо че е страшен. Не е просто Сержантът, а е сержант Паркс. Мащабът на тази промяна е именно онова, което я държи будна до момента, в който на сутринта вратите започват да се отключват и учителите идват на работа.
След този ден чувствата на Мелани към мис Жустиню също се променят. По-точно не се променят, остават си същите, само че сто пъти по-силни. Не може да съществува на света човек по-добър, по-мил и по-красив от мис Жустиню; на Мелани й се иска тя самата да беше богиня или титан, или воин от Троянската война, за да може да се бори за мис Жустиню и да я спаси от муслоните и невестулките. Тя знае, че муслоните и невестулките са от „Мечо Пух“, а не в старогръцките митове, но думите й харесват; харесва й и мисълта да спаси мис Жустиню, толкова й харесва, че се превръща в любимата й мисъл. Мелани мисли за това, когато не мисли за нищо друго. Тази мисъл прави дори неделите поносими.
И така, когато един ден мис Мейлър освобождава десните ръце на всички деца до лакътя, избутва количките плътно до чиновете и им възлага да напишат свое собствено разказче, Мелани написва точно това. Разбира се, мис Мейлър се интересува само от умението им да използват думите и не се вълнува особено за какво се разказва в историите на децата. Това е съвсем ясно, защото заедно със заданието учителката дава на класа списък от думи и обяснява, че всяка правилно използвана дума от него означава допълнителна точка при крайната оценка.
Мелани не обръща внимание на списъка и се развихря.
Когато мис Мейлър пита кой би искал да прочете историята си пред всички, Мелани първа вдига ръка — доколкото може, тъй като ръката й е свободна само до лакътя — и вика: „Аз, мис Мейлър! Изберете мен!“.
И така, момиченцето започва да чете разказчето си. А то е следното:
Имало едно време една много красива жена. Най-красивата, добра, умна и страхотна жена в целия свят. Тя била висока, не била прегърбена, с кожа, тъмна като собствената й сянка, и с дълга черна коса, толкова къдрава, че на човек му се завивало свят като я гледал. И жената живеела в Древна Гърция, след войната между боговете и титаните, която боговете вече били спечелили.
Един ден жената се разхождала в гората, когато я нападнало чудовище. То било един шибан изрод и искало да убие жената и да я изяде. Жената била много смела и се борила и борила, но чудовището било много голямо и много свирепо, и колкото и рани да получело, продължавало да налита.
Жената се уплашила. Прегърнала страха си, все едно бил родната й майчица.
Чудовището счупило меча й и копието й и всеки момент щяло да я изяде.
Но тогава дошло едно малко момиченце. То било много специално малко момиченце, създадено от всички богове, точно като Пандора. Освен това било и като Ахил, защото майка му (красивата страхотна жена) го била потопила във водата на реката Стикс, така че то било неуязвимо и тялото му можело да бъде ранено само на едно мъничко местенце (не в петата, защото това всички го знаят; пазело уязвимото си местенце в тайна, за да не го разбере чудовището).
И малкото момиченце влязло в битка с чудовището и го убило, и му отрязало главата и ръцете, и краката, и цялото го накълцало на парчета. А красивата жена го прегърнала като родната си майчица и му казала:
— Ти си моето специално момиченце. Винаги ще бъдеш с мен и аз никога няма да те оставя.
И после заживели заедно завинаги в мир и охолство.
Последното изречение е откраднато дума по дума от една приказка на братя Грим, която мис Жустиню веднъж им чете, а някои от другите части на историята са взети назаем от книгата на мис Жустиню с гръцки митове и легенди със заглавие „Разказано от музите“, или пък повтарят разни готини работи, които Мелани е чувала от други хора. Но въпреки това историята си е само на Мелани и тя е много щастлива, защото всички деца в класа я хвалят. Дори и Кени казва, че много му харесала оная част, в която накълцват чудовището на парчета.
Мис Мейлър май също е доволна. През цялото време, докато Мелани чете, тя не спира да драска бързо-бързо в бележника си. А и записва гласа на момиченцето на малката си машинка за записване. Мелани се надява мис Мейлър да пусне записа на мис Жустиню, за да може и мис Жустиню да чуе историята й.