Инфектираните изглеждат така, сякаш позират за портрет или са се наканили да вършат нещо, но междувременно са потънали в толкова дълбок размисъл, че са забравили какво е то. По нищо не личи, че чакат; по нищо не личи, че един-единствен звук или непривично движение наблизо може да ги пробуди и да ги хвърли незабавно в атака.
Паркс полека вдига ръка и внимателно махва на групата да продължи. Движението му е едновременно заповед за действие и напомняне, че всички трябва да напредват с бавна стъпка. Сержантът води, пушката е готова в ръцете му, макар дулото й да сочи към земята. През повечето време очите на Паркс също са сведени надолу. Той сканира зрителното си поле с бързи коси погледи — единствено очите му не са в унисон с бавната му провлачена походка. Колдуел със закъснение си припомня хипотезата, че гладните запазват рудиментарната разпознавателна способност, с която всеки човек се ражда: и след заразяването те могат да идентифицират човешко лице и реагират на него с лека възбуда и повишено внимание. Нейните собствени изследвания нито потвърждаваха тази хипотеза, нито я оборваха, но Колдуел е склонна да я приеме за валидна за всички гладни, освен за най-силно разложените.
Затова, докато се мъкнат полека надолу по широката улица, хората с всички сили се стараят да не срещат погледите на гладните. Гледат се един друг, зяпат към изтърбушените витрини, към пътя напред или нагоре към небето, оставяйки зловещите неподвижни фигури наоколо да се мержелеят в периферното им зрение.
Всички в групата постъпват така, с изключение на опитния субект. Мелани не може дори за миг да откъсне очи от по-едрите представители на своя вид; взира се в тях, сякаш излъчват хипнотично очарование, даже веднъж за малко не се спъва, защото не си гледа в краката.
Препъването кара сержант Паркс да обърне глава — бавно, премерено — и да стрелне детето със заплашителен поглед. Тя разбира укора и предупреждението. Кимването й в отговор е толкова постепенно и плавно, че й отнема десет секунди. Мелани иска сержантът да знае, че грешката, която е направила, няма да се повтори.
Подминават първата група гладни и продължават нататък. Още къщи, този път терасирани една над друга, после нов ред магазини. Следващата странична уличка, покрай която минават, е значително по-гъсто населена. Гладните стоят мълчаливо в плътна група, сякаш очакващи началото на някаква манифестация. Колдуел допуска, че са се събрали около плячка, а когато са я изяли, просто са останали на същото място, неподвижни в отсъствието на катализатор, който да провокира ново движение.
Вървейки напред, Колдуел мисли дали стратегията на сержанта е правилна. Затъват твърде навътре в града. Сега вече, освен напред, врагове има и зад гърба им, както и — много вероятно — от всички други страни. Изражението на Паркс издава притеснение. Навярно и той си мисли същото.
Колдуел тъкмо се кани да предложи да се върнат назад и — избирайки по-малкото зло — да пренощуват в някоя от самостоятелните къщи в покрайнините на града. Може да имат гладни за съседи, но поне ще разполагат и със свободен път за бягство.
Но точно тогава пред очите им се ширва старомодна зелена морава или най-малкото, нещо, което преди е било морава. Тя вече се е превърнала в джунгла, но в замяна на това е почти напълно чиста от гладни. Неколцина от тях стърчат по улицата, заобикаляща моравата, но нямат нищо общо с бройката, която бяха подминали досега.
Но интересното не е моравата. Редник Галахър пръв го забелязва и посочва — бавно, но настоятелно. От другата страна на зеленината се издига точно онова, което сержант Паркс им поръча да търсят: голяма самостоятелна сграда, двуетажна, на собствен терен. Сградата представлява мини имение в модерен стил, имитиращо провинциална къща от по-старо време, но лишено от анахроничната пищност на оригиналите. Къща-Франкенщайн с фасада с видими кръстосани греди, с готически арки на прозорците на приземния етаж, колони пред главния вход, с наклонен покрив с мансарди, полепнали по него като миди по скала. На табелата над портата пред моравата двор пише: ДОМ УЕЙНРАЙТ.
— Става — казва Паркс. — Хайде.
Жустиню понечва да тръгне напряко през обраслата морава, но сержантът я спира, слагайки ръка на рамото й.