— Не знаем какво има из тия треви — промърморва тихо. — Може да стреснете някоя котка или птица и тогава всичките умрели от района ще обърнат глави право към нас. Да се придържаме към пътя, на открито.
Затова, вместо да нагазят в дълбоката трева на моравата, те я заобикалят полека и това е причината Колдуел да го види.
Тя забавя съвсем крачка, после спира напълно. Не може да се сдържи: вторачила се е жадно. Вижда най-смахнатото и невъзможно нещо.
Един гладен пристъпва по средата на платното. Жена е, приблизителната й възраст преди срещата й с патогена Ophiocordyceps е била между двайсет и трийсет години. Изглежда много добре запазена, непокътната, с изключение на сериозна рана от ухапване в лявата част на лицето. Само сивите влакна край очите и устата напомнят колко отдавна всъщност тази жена е престанала да принадлежи на човешката раса. Гладната е облечена в бежов панталон и бяла блуза с три четвърти ръкави: стилен летен тоалет, чийто ефект донякъде се разваля от факта, че едната обувка на жената липсва. В дългата й права руса коса е сплетена една-едничка тънка плитчица.
Гладната бута бебешка количка.
Две неща правят тази гледка невъзможна и Колдуел се поразява най-напред от по-маловажното от двете. Защо тази гладна се движи? Гладните или тичат, когато преследват плячка, или стоят напълно неподвижни, когато нищо не преследват. Не съществува средно положение на спокойна и бавна разходка.
И второ: защо е останала привързана към определен предмет? Сред хилядите неща, които човешкият мозък губи, когато Ophiocordyceps се инфилтрира в него и го пренареди, е и способността да се използват оръдия на труда. За това същество бебешката количка би трябвало да е толкова безсмислена, колкото и теорията на относителността.
Колдуел не може да се сдържи. Тя бавно и полека тръгва настрани, за да пресече пътя на гладната жена, като — заради близкото разстояние — я наблюдава само с ъгълчето на окото си. С ъгълчето на другото си око забелязва, че Паркс вдига ръка да я спре. Колдуел не му обръща внимание. Това е твърде важно и тя не може да си позволи да изпусне такъв неочакван шанс.
Застава точно на пътя на приближаващата количка, на тътрещото се същество, което преди е било жена. Количката се бута в Колдуел, удря я съвсем лекичко и гладната жена спира неподвижна. Раменете й се сгърбват, главата й се отпуска на гърдите. Сега вече тя изглежда някак по-нормално — стендбай, системата заспива, докато нов катализатор не я приведе отново в движение.
Паркс и останалите са замръзнали на място. Всички гледат към Колдуел, наблюдават тази странна игра, най-малкото защото не са в състояние да се намесят по никакъв начин. По същата логика е твърде късно самата Колдуел да се тревожи дали деароматизаторът й действа на толкова близко разстояние, затова тя изобщо не си дава труд да мисли по въпроса.
Бавна като глетчер, доктор Колдуел пристъпва отстрани до количката. От този ъгъл вече вижда, че по тялото на гладната има много повече наранявания, отколкото й се е сторило на пръв поглед. Рамото на жената е разкъсано, плътта виси на изсъхнали парцали. На гърба бялата й блуза изобщо не е бяла: от яката до подгъва е почерняла от стара, спечена кръв.
Напряко на количката висят нанизани на ластична връв патета, които подскачат и се полюшват в безцелен танц, а жълто одеялце, прашно и омачкано, крие онова, което лежи на дъното й.
Гладната изобщо не съзнава присъствието на Колдуел. Това е добре. Лекарката се движи съвсем-съвсем плавно, още по-бавно, ако това изобщо е възможно. Посяга към горния ръб на одеялцето.
Хваща дебелата твърда материя с два пръста. Полека, полека я отмества.
Бебето е мъртво от дълго време. Два големи плъха са свили гнездо в онова, което преди е било гръдния му кош, а сега се стряскат и с гневни пронизителни писъци скачат на раменете на Колдуел.
Тя залита назад с беззвучен вик.
Главата на гладната рязко се вдига и се завърта към лекарката. Съществото се втренчва в нея, очите му се разширяват. Устата се отваря и открива сива гнила плът и черни остатъци от зъби.
В този момент сержант Паркс застрелва гладната с един-единствен куршум в тила. Устата на съществото се отваря още по-широко, главата се килва настрани. Жената пада напред върху количката, която се плъзва и се преобръща на асфалта.
От всички страни гладните се събуждат за живот, въртейки глави като метрономи.
— Движение — изръмжава Паркс. — След мен.
После изревава: