И гладните спират рязко. Очите им се разфокусират. Главите им почват да се въртят наляво-надясно с къси клюмащи движения, сякаш двамата изведнъж са се натъжили или не одобряват случващото се. Вече не гледат Паркс. Търсят го.
Паркс знае, че гладните не се ядат едни други. Освен децата от онази класна стая, той никога не е виждал гладен да се държи така, сякаш съзнава присъствието на други гладни. Всеки гладен е самотен воин дори сред тълпата, всеки от тях се грижи единствено за задоволяването на собствените си нужди. Гладните не са социални животни. Те са самотници, които случайно се събират на едни и същи места, единствено защото откликват на едни и същи дразнители.
Затова сержантът някак си винаги е приемал, че заразените изобщо не се надушват помежду си. Миризмата на жив човек ги влудява, но изобщо не отбелязват присъствието на други гладни. Сякаш нямат сетива за тях. Но в настоящата секунда на пълно смайване Паркс осъзнава, че е грешал. Един за друг гладните явно притежаваха миризма от типа тук-няма-нищо-за-гледане-мърдай-нататък, тоест миризма, предизвикваща точно обратния ефект на този, който произвеждаше мириса на жива плът. Миризма, която ги изключва така, както живата миризма ги провокира към активност.
Детето го беше прикрило. За секунда-две веществата от нейното телце са блокирали неговите феромони: кратко, но достатъчно време, та нападателите му напълно да изгубят химичната нишка, свързваща техните зъби с гърлото на Паркс.
Но още много други гладни тичат насам и ни най-малко не забавят крачка. Дори и двамата заблудени пак улавят следата и очите им отново се спират на живата плячка.
Но тогава ръката на Галахър стисва лакътя на сержанта и го издърпва към портата, която останалите са успели да открехнат донякъде отвътре.
Всички пак тичат, къщата расте и надвисва пред тях. Жустиню се хвърля върху входната врата и я отваря широко. Влизат вътре, гладното дете се шмугва между краката на сержанта, за да се вмъкне първо. Галахър затръшва вратата зад гърба им, което си е загуба на време, защото от двете страни на същата тази врата от пода до тавана се издигат два френски прозореца с огромни стъкла.
— По стълбите! — изкрещява Паркс и посочва. — Качвайте се по стълбите!
Така и правят. С кънтежа на полудели черковни камбани стъклата зад гърба им се пръсват на парчета.
Паркс остава последен и хвърля зад себе си гранати, сякаш са бомбички с конфети за Нова година.
И гранатите избухват зад групата, избухват една след друга, лаещият трясък и трептящите ударни вълни се застъпват в ужасяваща интерференция. Шрапнелни парчета удрят бронираната жилетка на гърба на сержанта, както и незащитените му крака.
Десетината най-долни стъпала от стълбището хлътват и рухват под нозете му, сякаш е стъпил на люлееща се палуба, но Паркс някак си успява да се добере до горната площадка.
Там пада, първо на колене, после по очи, борейки се за въздух. Всъщност, всички са в същото състояние. Всички, освен детето, което се взира надолу към ямата на мястото на стълбището, напълно спокойно, сякаш се връща от лека следобедна разходка. Стъпалата ги няма, взривени са, и групата е спасена.
Но не съвсем. Няма време да седят и да си разказват кой как се е измъкнал. Паркс трябва отново да ги вдигне на крака.
Да, главната порта на имението я завариха заключена, затворена беше и входната врата, но сигурно някъде отзад имаше други врати, отворени или откачени от пантите. Или други счупени прозорци. Или част от оградата, паднала миналата седмица или миналата година. В някоя от стаите тук на етажа може би имаше гнездо на гладни, вдигнали глави при шума от стъпките на натрапниците.
Затова най-напред трябваше да си подсигурят безопасна база.
После да предприемат претърсване. Да са сигурни, че няма вражески елементи на територията на завладяния периметър.
Паркс мълчаливо признава, че отвътре къщата май е напълно непокътната. Но само като преброява вратите в първия коридор му става ясно, че по тия етажи има много, ама много стаи. Няма намерение да сваля гарда, докато не се увери, че всяка една от тях е проверена и прочистена.
Продължават напред по коридора, като пътем натискат бравите на всички врати. Повечето са заключени — с тях Паркс няма проблем. Каквото и да е имало затворено вътре, може спокойно да си остане там.
Зад отключените врати има малки спални. Леглата са специални, болнични, с регулируеми стоманени рамки и към всяко е свързан кабел с бутон звънец, с който пациентът да може да повика помощ. Високи масички с меламинови плотове. Тръбни стоманени столове с избеляла виненочервена тапицерия. Към всяка стая прилежи баня, толкова малка, че душкабината заема две трети от целия обем. „Дом Уейнрайт“ е бил някакъв вид частна болница, а не място, където са живели хора в буквалния смисъл на думата.