Самостоятелните стаи са твърде клаустрофобични, за да може в тях да спи повече от един човек, а сержантът не смята, че е добра идея да се разделят. Затова продължават да претърсват.
Претърсват, а в главата на Паркс се е забила една-едничка мисъл: дали детето знаеше какво прави? Дали беше наясно, че може да отблъсне гладните просто като застане на пътя им?
Въпросът тревожи сержанта, защото той не може да прецени какво би било точното значение на всеки от двата възможни отговора — да или не. Одеве с него беше свършено, а детето го спаси. Паркс обръща ли, обръща този факт в главата си, но от какъвто и ъгъл да го погледне, тревогата си остава. Колкото повече го мисли, толкова повече се ядосва.
Проверяват вратите отдясно на основния коридор, после вратите отляво, докато най-сетне попадат на стая, достатъчно голяма за нуждите им. Редици от столове с прави високи облегалки, подредени покрай стени, украсени с евтини английски пасторални пейзажи от никому неизвестен автор. Преобладават плевни и каруци, натоварени със слама. Сержантът е безразличен към сламата, а и стаята има твърде много врати за неговия вкус, но този път вече е сигурен, че нищо по-добро няма да намерят.
— Ще спим тук — заявява на цивилните. — Но първо трябва да претърсим етажа докрай. Да се уверим, че няма да има изненади.
Под „ние да претърсим“ Паркс има предвид най-вече себе си и Галахър, но тъй като тая работа е по-добре да се свърши бързо, в последния момент решава да включи и Жустиню.
— Нали искахте да помагате — напомня й. — Идвайте сега.
Жустиню се колебае — гледа право в доктор Колдуел, тъй че не е трудно да се разбере какво й се върти в ума. Притеснява се да остави Колдуел сама с детето. Но лекарката е пострадала най-сериозно от всички след неочаквания бой и бягството. Бледа е, поти се, диша накъсано и тежко дълго след като дишането на всички останали вече се е успокоило.
— За пет минути сме готови — казва Паркс. — Какво толкова може да стане?
Собственият му глас го изненадва — напрегнат и гневен. В отговор Жустиню го поглежда остро и строго. Май и Галахър го стрелва изпод вежди.
Сержантът някак си се чувства длъжен да продължи с обясненията:
— Ако сме тримата, всеки от нас винаги ще е пред очите на другите. Детето не може да помага, защото не знае какво да търси. Отиваме и се връщаме, а те двете с докторката остават тук, за да сме спокойни, че знаем къде са. Окей?
— Окей — съгласява се Жустиню, но не сваля от него тежкия си поглед. Сякаш пита: какво не ми казваш, къде е засадата?
После коленичи и слага ръка на рамото на Мелани:
— Само ще хвърлим един бърз поглед наоколо — казва й. — Няма да се бавим.
— Бъдете внимателни — отвръща Мелани.
Жустиню кима.
Най-уместната забележка.
34
Първата работа на Мелани, когато остава сама с доктор Колдуел, е да отиде в противоположния край на стаята и да опре гръб в стената. Нащрек и уплашена, наблюдава всяко движение на доктор Колдуел, готова всеки момент да изхвръкне през отворената врата и да изтича да настигне мис Жустиню.
Но доктор Колдуел се отпуска в един от столовете — или е твърде изтощена, или твърде дълбоко потънала в собствените си мисли, за да обръща внимание на Мелани. Всъщност, дори не я поглежда.
В друг момент Мелани с удоволствие би отишла да изследва наоколо. Цял ден пред очите й се мяркаха непознати и удивителни неща, но Сержантът наложи на групата бърза делова крачка и момиченцето нямаше време да спира и да разглежда подробно чудесата, които се редяха едно след друго от двете страни на пътя: дървета и езера, огради от летвички, пътни табели, сочещи към места, чиито имена тя знае от уроците в класната стая, билбордове с плакати с отдавна заличени изображения, избелели и превърнали се в абстрактни пъстри мозайки. Имаше и живи същества: птици във въздуха, плъхове, мишлета и таралежи в тревите покрай платното. Свят, твърде голям, за да се проумее наведнъж, твърде нов, за да има в него имена за всяко нещо.
А ето ти на, сега пък се беше озовала в тази къща, която е толкова различна от базата. Сигурно е пълна с неща за откриване и изследване. Дори само в тази стая има толкова много тайнствени чудеса — и малки, и големи. Защо например столовете са наредени само по краищата на стаята, след като тя е така грамадна? Защо на стената до вратата виси малка телена люлка с пластмасово шише в нея и табелка, на която пише „Вътреболничните инфекции отнемат животи“? Защо на една от масите има избеляла картина (диви коне, които препускат през поле), която е нарязана на стотици и стотици странни ъгловати парченца, а после сглобена обратно?