Най-сетне стига до една ниша, леко уширение на коридора, образуващо ъгъл, скривалище, голямо точно колкото да успее да се напъха цялата в него. Тук би могла да се скрие единствено от някой, който не я търси умишлено, защото, ако я търси, би я видял само като погледне встрани. Ако доктор Колдуел я открие, Мелани пак ще побегне, а ако я хване, ще вика силно, за да я чуе мис Жустиню. Това й беше планът — най-добрият, който успя да измисли.
Наострила е уши, за да долови стъпки в далечината. А когато чува пеенето, при това съвсем отблизо, цялата подскача като зайче.
— Сега доведи ми… децата…
Гласът е толкова дрезгав, толкова дрезгав, че изобщо не е глас. Прилича на лъх, който вее едва-едва през пукнатина в стената, болен и слаб. Песента сякаш е оставена тук от някой отдавна-отдавна умрял и сега се скита сам-самичка и дива.
А и се състои само от тия четири думи. Тишина преди тях, тишина след тях.
Тишината трае около минута. Мелани брои полугласно и цялата трепери.
— И доведи ми ги… бързо…
Този път момиченцето не подскача, но прехапва устни. Не може да си представи от що за уста би излизал подобен звук. Знае за призраците — мис Жустиню веднъж разказа на класа няколко истории за призраци, но спря, когато усети, че опасно се приближава до темата табу за смъртта — и сега се замисля дали наоколо не витае призракът на някой, дето е умрял тук: витае и пее песен от времената, когато е бил жив.
— Закълни ги да бързат… ще ме заварят инак… мъртва…
Мелани просто трябва да разбере какво става. Дори и да пее призрак, няма да е толкова страшен, колкото е страшно това да не знаеш истината. Момиченцето следва звука на песента, измъква се от нишата и свива на следващия завой на коридора.
Светлина, червена като кръв, се процежда през една отворена врата и Мелани за миг пак се изплашва. Но щом прекрачва прага, вижда, че това е просто светлината на залеза, влизаща в стаята през един отворен прозорец.
Просто ли? Мелани е виждала залез само веднъж през живота си, това е вторият път и сега й се струва още по-красиво. Небето пламва от долу нагоре и огнените езици са във всички цветове, изстивайки полека от червено-оранжево до виолетово и синьо горе в зенита.
За най-малко двайсетина секунди залезът заслепява детето и скрива от него факта, че не е само в стаята.
35
Карълайн Колдуел също следва звука на странния глас. Естествено, наясно е, че не пее опитен субект номер едно. Едновременно с това е сигурна, че онзи, който пее, не представлява никаква опасност. Докато не го вижда.
Мъжът седи в леглото и прилича цял на една лоша шега. Облечен е в болничен халат, който се е разтворил и се е свлякъл, разкривайки голотата отдолу. Стари рани са нашарили цялото му тяло. Дълбоки бразди и ями в плътта на раменете му, по ръцете и лицето сочат местата, на които е бил хапан. Само дето „хапан“ не е точната дума; мъжът е бил яден, цели парчета от физическата му плътност са били късани и поглъщани. Драскотини и разкъсвания шарят гърдите и корема му там, където са го стискали ръцете на гладните, които са се хранили от него. Средният и безименният пръст на дясната му ръка за отхапани до втората става — рана при самозащита, преценява Колдуел: явно се е опитал да избута някой гладен и той го е захапал за ръката.
Щипка черен хумор към картината добавя фактът, че лакътят на мъжа е превързан. Човекът е дошъл в „Дом Уейнрайт“ с някакво тривиално оплакване — например бурсит — и после, както много хора, е получил усложнения по време на лечението. В конкретния случай усложненията са се проявили под формата на гладни, които са го нахапали и са го превърнали в един от тях.
Мъжът продължава да пее, явно без изобщо да забелязва Мелани, застанала точно пред него, нито Колдуел, изправена на прага на вратата.
— Гарван… изграчи… щом седна… на масата тя…
Песента е в такова съзвучие със собствените мисли на Колдуел, че за момент тя е буквално потресена. Но това е заблуда: мъжът в леглото не откликва на нейната мъка, а просто пее последния стих от куплета. Колдуел знае песента, макар и смътно. Тя се казва „Жената, която тръгна към ада“, стара народна балада, потискаща и нескончаема като всички песни от тоя род — точната песен, която би пял един гладен.
Само дето гладните не пеят. Никога.