— Харесват ли ти? — пита Жустиню.
Мелани не продумва, но очите й се местят трескаво ту върху един, ту върху друг от чудноватите подаръци, изучавайки и преценявайки.
— Да — отвръща най-сетне детето. — Струва ми се, че да. Само че…
— Какво?
— Не знам как да ги облека.
Разбира се. Мелани никога не е носила дрехи с копчета или ципове. А и белезниците и верижката на краката й пречат.
— Аз ще ти помогна — обещава Жустиню. — До утре сутрин няма как, но преди да продължим по пътя, ще помоля сержант Паркс да те отвърже за малко. Ще махнем тоя мухлясал пуловер и ще ти облечем модерните парцалки.
— Благодаря ви, мис Жустиню — отвръща момиченцето и на лицето й се изписва тържествен израз. — Ще трябва да повикаме и младия войник да ни помага.
Жустиню се обърква.
— Двамата няма нужда да те гледат как се преобличаш — казва. — Смятам да ги накараме да ни почакат оттатък, а?
Мелани поклаща отрицателно глава.
— Не.
— Не ли?
— Единият да ме отвърже, а другият да ме държи на мушка с пистолета. Няма как иначе.
37
Говорят си още малко за събитията от последните дни, като обвиват насилието във внимателно подбрани деликатни думи, за да не изглежда то така страшно. Против волята си Мелани намира това за интересно — да използваш думите, за да криеш случилото се зад тях или да се преструваш, че нещо е различно от онова, което всъщност е. Приисква й се да може да скрие зад думите и голямата си ужасна тайна.
Мелани усеща, че мис Жустиню смята, че на момиченцето й е мъчно заради всички убити гладни и в заблудата си се опитва с думи да я накара да погледне по различен начин на нещата и да я успокои. На Мелани наистина мъничко й е мъчно за гладните. Но тя вече знае достатъчно и е наясно, че те вече не са истински хора, не са били хора, дори преди куршумът на Сержанта да ги порази. Те приличат повече на празни къщи, в които преди са живели хора.
Мелани от своя страна се опитва да окуражи мис Жустиню — да й покаже, че не й е чак толкова тъжно за убитите гладни. Дори и за мъжа, който пееше, макар че момиченцето наистина не успя да разбере защо сержант Паркс трябваше да го застрелва. Мъжът просто си седеше на леглото и по нищо не личеше, че изобщо може да се изправи. Можеше единствено да пее и да разглежда снимките си.
Но и русата жена отвън изглеждаше безобидна, докато доктор Колдуел не изкрещя заради плъховете. Изглежда гладните могат да се променят много бързо и когато е край тях, човек трябва да е много внимателен през цялото време.
— Аз ще те пазя — казва мис Жустиню на Мелани. — Знаеш го, нали? Няма да позволя на никого да ти стори зло.
Момиченцето кимва. Тя знае, че мис Жустиню я обича и че се старае с всички сили.
Но нима някой може да спаси Мелани от самата нея?
38
— Вижте какво намерих — съобщава Галахър, когато Хелън Жустиню се връща на масата. Храната й вече е изстинала, а останалите са почти приключили с вечерята, но на момчето се струва, че откритие като това трябва да се покаже, само ако присъстват всички. Галахър смята, че усмивката на Хелън Жустиню е много секси за възрастта й и се надява да дойде момент, в който учителката да се усмихне за нещо и на него.
И редникът слага на масата бутилка, която намери в шкаф в килера, докато търсеше храна с останалите. Бутилката беше на пода, затрупана с камара мухлясали кухненски кърпи и Галахър изобщо нямаше да я види, ако не я беше ритнал случайно и не беше чул иззвънтяването на стъклото и плискането на съдържанието вътре.
После беше хвърлил поглед надолу и беше мярнал ъгълчето на етикета — възбуждащото златно и кафяво, показало се изпод плъзналите се встрани небесносини кърпи. Бренди „Метакса“, три звезди. Пълна и неотваряна. Той лично се дръпна с погнуса от бутилката и от отровата вътре. Веднага струпа парцалите обратно отгоре й, за да я скрие и да не я вижда повече.
Но не я забрави. Докато пътуваха днес, не беше спрял да се тормози. Тревожеше го посоката, тревожеше го самото завръщане в Бийкън при тесния, затворен между четири стени свят, който с такава радост беше напуснал. Не се радваше, че се прибират и се чувстваше между чука и наковалнята. „Може би пък — помисли редникът, — в една отчаяна ситуация са нужни отчаяни мерки.“
Останалите се взират в бутилката, воденият допреди малко разпокъсан разговор за миг е похитен и окупиран от откритието на младия войник.