— Мътните да ме вземат! — промърморва сержант Паркс и в гласа му се долавя нещо като благоговение.
— Това е от хубавите питиета, нали? — пита Галахър и усеща как цял се изчервява.
— Не — отвръща Паркс и бавно поклаща глава. — Принципно не е от най-добрите, но е истинско. Не някаква варена в кофа пърцуца. — После завърта шишето в ръце, оглежда капачката и я помирисва. — Добре изглежда — казва. — Принципно не бих си дал труд за нищо по-просто от френски коняк, но майната му, какво пък. Донеси чаши, редник.
Галахър донася.
Не получава усмивка от Жустиню. Тя изглежда напълно изключила, почти като доктор Колдуел, сякаш натрупаното напрежение от деня е опънало нервите й дотолкова, че не са й останали сили да реагира на нормални неща.
Но по-хубав дори и от усмивката е фактът, че сержантът сипва първо на него.
— Най-напред на тоя, дето го е намерил, редник — казва му, докато налива всички останали чаши. — Ти ще вдигнеш тост.
Бездруго пламналото лице на Галахър поаленява още повече. Той вдига чашата си.
— Само една бутилка за четирима ни, мамицата му, добре че не сме повече! — изрецитира. Така казваше баща му и думите, удавени в одобрителен рев, се промъкваха между тънките дъски на пода и стигаха до местенцето, където малкият Киърън Галахър лежеше, увит в тъничкото си одеяло, и слушаше как гуляят възрастните.
Гуляеха, а после почваха да се наричат един друг путки.
После се сбиваха.
Тостът минава, чашите звънват една в друга. Всички отпиват. Острото сладко питие рязва гърлото на Галахър. Момчето се мъчи да задържи алкохола в устата си, не успява и в следващия миг избухва в кашлица. Но по-лошо от него кашля доктор Колдуел. Тя притиска ръка върху устата си и — когато кашлицата избива, въпреки усилията й — опръсква с бренди и слюнка всичко наоколо.
Всички се смеят високо, дори и докторката. Всъщност, тя се смее най-дълго. Смехът я завладява отново всеки път, когато кашлицата спира, после пак заглъхва, удавен от поредния й пристъп. Сякаш алкохолът е някаква магия и изведнъж всички се отпускат и започват да се чувстват добре в компанията на другите, нищо че са пили само по глътка. Галахър помни достатъчно от семейните запои и е силно скептичен към чудото на алкохолните изпарения.
— Ваш ред е — обръща се сержантът към Жустиню и налива втори път.
— Какво, за тост ли? Мамка му. — Учителката поклаща глава и вдига пълната чаша. — Да живеем, докато искаме! Става ли? — После глътва питието на екс.
Сержантът следва примера й. Галахър и доктор Колдуел си сръбват значително по-предпазливо.
— Казва се: да живеем, докато искаме и да не сме в нужда никога, докато сме живи — поправя учителката Галахър. Тия лафове от дете ги знае като Светото писание.
Жустиню оставя чашата си.
— Така де — казва. — Да не искаме невъзможни неща, а?
Сержантът сипва трети път, долива на Галахър и на Колдуел.
— Докторе? — пита я.
Колдуел свива рамене. Не е в настроение да изрича каквито и да било сгряващи сърцето премъдрости.
Паркс се чуква с всички за трети път.
— За вятъра, дето духа, за кораба, дето лети и за момата, дето люби моряка.
— Ти познаваш ли моряци? — язвително го пита Жустиню, когато двамата с него гаврътват питиетата, а Галахър пийва глътчица вече само от любезност. Съдържанието на бутилката вече е забележимо намаляло.
— Всеки мъж е моряк — отвръща Паркс. — Всяка жена е океан.
— Глупости! — възкликва Жустиню.
Сержантът свива рамене.
— Може и да са глупости, ама само да знаеш колко пъти тая реплика е хващала дикиш.
Още смях, този път с лека истерична нотка. Галахър става. Това не е за него, беше глупост, задето го предложи. Започва да си припомня неща, за които през повечето време — по ред разумни и убедителни причини — се старае да не мисли. Призраци се надигат пред очите му, а той не иска да ги вижда. Бездруго ги познава достатъчно добре.
— Сержант — казва. — Ще направя още една обиколка за всеки случай, да проверя дали всичко е наред.
— Само така, синко — отвръща Паркс.
Никой дори не поглежда момчето, когато излиза от стаята.
Той се скита известно време по коридорите на първия етаж и не намира нищо ново. Покрива с ръка устата и носа си, когато минава край стаята с мъртвия гладен вътре — миризмата е наистина страшна.