Но става още по-лоша, когато Галахър стига до края на стълбището, което сержантът взриви одеве. Отдолу сякаш се надига зловонният дъх на ада. Никакъв звук, никакво движение. Галахър се изправя на ръба на последното стъпало и се навежда над непрогледния мрак. Най-сетне събира кураж, откача фенерчето от колана си, насочва го надолу и го щраква.
В идеалния кръг на лъча му се виждат шест-седем гладни, притиснати плътно рамо до рамо. Светлината ги възбужда и те почват да се гърчат и да се пънат да помръднат нанякъде, но няма накъде — мястото, в което са се наврели, е много тясно.
Галахър плъзва лъча на фенерчето напред-назад. Гладните са натъпкани като сардини в цялото фоайе. Това са същите гладни, от които преди няколко часа избягаха, но сега гадините са дошли заедно с приятелите си, както и с приятели на приятелите. Раздвижват се конвулсивно, когато светлината ги докосва. Челюстите им се отварят и затварят.
Докарал ги е звукът от изстрелите, повикал ги е от местата, на които са били застинали. Шумът означава присъствие на нещо живо. И ето, те са дошли и ще стоят тука, докато не се наядат или докато нещо друго не задейства прецаканите им от гъбата чаркове и не ги прати нанякъде другаде.
Галахър се дърпа назад, уплашен е и му се гади. Ентусиазмът му да проверява периметъра напълно се изпарява.
Връща се в голямата дневна. Паркс и Жустиню продължават да пият, а доктор Колдуел се е опънала на три наредени един до друг стола и спи.
Галахър решава, че може би трябва да нагледа гладното дете. Поне да се увери, че верижката, с която е вързано за радиатора, е непокътната.
Обръща се и влиза в стаята с играчките. Детето седи на пуфа, напълно неподвижно и тихо, отпуснало глава на гърдите си и взряно в пода. За секунда Галахър потреперва: малката изглежда точно като чудовищата във фоайето долу.
Редникът подпира вратата отворена с един стол. Фактът, че ще стои сам с това същество в почти непрогледния мрак, го тревожи. Той пристъпва към момиченцето, като вдига достатъчно шум, та тя да го чуе. Детето вдига очи и Галахър усеща как го залива облекчение. Малката не върти глава, за да прецени разстоянието, както правят обикновените гладни: отначало гледат вдясно и вляво от тебе, докато най-после те фиксират и се вторачват право в целта. Не, момиченцето вдига глава, както би сторил всеки жив човек.
— Книжки ли си имаш? — пита я Галахър.
Подът е отрупан с книги, затова той решава, че детето ги разглежда. Само това може да прави, след като ръцете й са оковани зад гърба. Момчето вдига най-близката книжка. „Водните дечица“ от Чарлс Кингсли. Книжката изглежда много стара, с избеляла прашна подвързия върху корицата, скъсана в единия ъгъл. На картинката отгоре има куп сладки малки феи, които се издигат нагоре към небето от покривите на някакъв голям град. Сигурно Лондон, мисли Галахър, макар че никога не е виждал Лондон и няма как да е сигурен.
Гладното момиченце го наблюдава мълчаливо. Погледът й не е недружелюбен, само много напрегнат. Сякаш не знае какво прави Галахър тук и е готова за лоши изненади.
Всичко, което детето знае за Галахър, е, че той е един от хората, които я връзваха за инвалидната количка и я караха до класната стая и обратно. Галахър не си спомня да я е заговарял тогава. Сега думите излизат от устата му сякаш разкривени, смутени. Дори не е сигурен защо изобщо ги изрича.
— Искаш ли да ти почета от тази книжка?
Пауза. Още един мълчалив миг пред втренчените огромни очи.
— Не — отвръща детето.
— Ъм. — Това е то: цялата му стратегия за общуване става на пух и прах. Галахър не е намислил резервна тема за разговор. Обръща се и тръгва обратно към светлината в съседната стая. Отмества подпряния стол и тъкмо се кани да затвори вратата зад гърба си, когато детето избъбря:
— Би ли прегледал рафтовете?
Момчето се обръща, пристъпва обратно в детската стая и пак подпира стола на вратата:
— Моля?
Продължително мълчание. Детето сякаш съжалява, че е проговорило и сега се колебае дали да повтори молбата си. Галахър търпеливо чака.
— Би ли прегледал рафтовете? Мис Жустиню ми даде една книга, но избягахме и се наложи да я оставя. Ако тук я имат същата…
— Да?
— Тогава… може да ми почетеш от нея.
Чак сега Галахър забелязва библиотечния шкаф. Проследява погледа на детето и го вижда, изправен до вратата.
— Добре — отвръща. — Как се казва книгата?