— „Разказано от музите“. — В гласчето на момиченцето вече се долавя вълнение. — От Роджър Ланслин Грийн. Гръцки митове.
Галахър отива до шкафа, щраква фенерчето и го плъзва по рафтовете. Повечето книжки са с картинки и са за много малки деца: подшити са със спирали, а не с плат или хартия, затова момчето ги вади поред, за да види заглавията. Всъщност, в шкафа има много малко истински книги и редникът ги преглежда старателно.
Никакви гръцки митове.
— Съжалявам — казва на детето. — Нямат я. Не искаш ли да ти почета нещо ново, дето не си го чувала досега?
— Не.
— Имат за Пощальона Пат. И за черно-бялото му коте.
Показва й книжката. Детето й хвърля студен поглед и се извръща настрани.
Галахър отива при нея, като си придърпва стол на — както му се струва — безопасно разстояние.
— Казвам се Киърън — казва. Никакъв отговор. — Има ли някоя история, дето ти е любима?
Но момиченцето не иска да говори с него и войникът я разбира. Че от къде на къде ще иска?
— Ще ти прочета тази. — Галахър вдига една книжка със заглавие „Да можех да ти покажа“. Картинките са същите като на „Котка с шапка“ и момчето точно затова я избира. Преди страшно я обичаше, обичаше историята за котката и рибката, и за децата, и за двете Неща, наречени 1 и 2. Харесваше му да си представя как собствената му къща бива обърната с главата надолу, а после разтребена за една секунда, точно преди баща му да се прибере. За седемгодишния Галахър тази история беше източник на мощно, забранено вълнение.
— Ще седна ей тука и ще ти я прочета — повтаря той на момиченцето.
Тя свива рамене, сякаш това си е негова работа, а не нейна.
Галахър отваря книжката. Страниците са влажни и се залепват една за друга, но той успява да ги прелиства, без да ги къса.
— Както крачех по улицата сред хора засмени — почва да чете стихчетата редникът, — срещнах млад мъж, обут с ботуши червени. С тока на колана, на шапката — перо. С копринена риза, с кожено палто. А мирен да стои не можеше и миг…
Детето се преструва, че не слуша, но не успява да заблуди Галахър. Той ясно вижда как момиченцето извива глава настрани, за да разглежда картинките.
39
Паркс долива още бренди. Съдържанието на шишето бързичко намалява. Жустиню пие, макар вече да е на фазата, в която й е пределно ясно, че всяка следваща глътка е много лоша идея. Утре сутрин ще се чувства като парцал.
Вее си с ръка: лицето й е неприятно пламнало. Алкохолът винаги има такъв ефект върху нея, дори и в минимални количества.
— Божичко — казва. — Трябва ми глътка чист въздух.
Но чистият въздух е кът. Прозорците имат обезопасяващи механизми, които позволяват човек да открехне крилото на пет сантиметра и толкова.
— Дай да се качим на покрива — предлага Паркс. — В края на коридора е вратата към противопожарното стълбище. Води право горе.
— Сигурни ли сме, че на покрива е безопасно? — пита Жустиню и сержантът кимва. Ама разбира се, той вече е проверил. Такъв или онакъв, Паркс е от оная порода мъже, които градят личността си около свещения принцип на докрай изпипаната работа. Жустиню видя това вън на моравата, когато сержантът спаси всички, защото реагира почти толкова бързо, колкото и гладните.
— Добре — казва му учителката. — Хайде да го видим тоя покрив.
Покривът си е чудесен. Вън е с около десет градуса по-хладно, отколкото в стаята, в лицата им духа хубав, силен вятър. Е, „хубав“ е преувеличение, защото вятърът носи гнила смрад: сякаш някъде до тях, невидима в мрака, се издига планина от разлагащо се месо и те дишат миазмите й. Жустиню притиска чашата като кислородна маска към долната част на лицето си и диша алкохолните изпарения с аромата на брендито.
— Някаква идея какво вони така? — пита тя с приглушен и изкривен иззад стъклото глас.
— Не, но тук мирише по-силно — отвръща Паркс. — Да се преместим ей там.
Повежда я към югоизточния ъгъл на сградата. Обърнати са с лице към Лондон и далечния Бийкън — домът, който ги беше изхвърлил вън в света, а сега, сякаш с въдица, ги притегляше обратно към себе си. Жустиню оставя дългото отсъствие да нарисува магическа картина на града в съзнанието й, макар отлично да знае, че Бийкън си е една помийна яма. Един грамаден бежански лагер, управляван чрез терор и изкуствено напомпан оптимизъм: някакъв противен недорасъл наследник на Аушвиц. Нещата там стабилно си отиваха към установяване на пълно тоталитарно управление, когато Жустиню извади късмета да се измъкне и да замине за базата, и сега — три години по-късно — не гореше от желание да узнае в какво се е превърнал Бийкън.