Жустиню се смущава.
— Ами обида е.
— Е, много ясно, че е обида. Просто ми стана любопитно. Да не би да значи, че сме безмилостни или нещо от сорта?
— Не. Понятие от психологията е. Описва поведение, с което човек се ражда и не може да промени при никакви положения. Поведение, което е програмирано в теб и ти дори не се замисляш, когато го следваш. Автоматично поведение.
Паркс се смее.
— Като при гладните — подхвърля.
Жустиню се сконфузва още повече, но посреща храбро удара.
— Да — признава. — Точно така.
— Бива те да обиждаш — прави й комплимент сержантът. — Сериозно. Страшна си.
И пак й долива.
После я прегръща през раменете.
Жустиню рязко се дърпа.
— Какви ги вършиш? — пита остро.
— Рекох си, че ти е студено — отвръща учудено Паркс. — Трепереше. Извинявай. Нищо друго не съм имал предвид.
Младата жена не отвръща и го гледа дълго и напрегнато. Цари мъртва тишина.
После Жустиню проговаря. Изрича единственото нещо, което й идва на ум.
Изплюва думите към сержанта, изплюва ги, сякаш иска да върне назад изпития алкохол, спомените, последните три години от живота си.
— Някога убивал ли си дете?
40
Паркс остава като гръмнат.
Тъкмо беше почнал да се размеква. Брендито беше попило в тялото му, беше притъпило болката от множеството малки шрапнелни ранички в краката и кръста, които получи, когато стълбището се срина от взрива. Тъкмо си беше помислил, че двамата с Жустиню почват да се разбират, но не. Учителката явно го е определила окончателно в личния си тълковен речник. За „Паркс, сержант“ виж „копеле, кръвожадно“. Хрумват му сума ти отговори на зададения въпрос, като повечето предвиждат да припомни на Жустиню факта, че е още жива, следователно някой е направил така, че тя да остане вън от менюто на гладните през последните три години. Да й обясни откъде е дошъл компютърът й, както и останалите дребни джаджи, които й позволяват да си върши работата. Да й посочи точните причини, поради които Бийкън все още съществува, за да могат те сега да се приберат там, да имат дом.
А бе, майната му. Разговорът явно не вървеше в посоката, в която Паркс се беше надявал и със сигурност нямаше да спечели нищо, ако кажеше на тази изключително привлекателна жена, че е лицемерка, а и явно доста по-глупава, отколкото се смята. Подобни думи ще направят пътуването от тук нататък много трудно.
Затова сержантът просто й обръща гръб и поема към противопожарния изход.
— Оставям те да се наслаждаваш на гледката — казва през рамо.
— Имам предвид преди Срива — казва Жустиню на гърба му. — Питам сериозно, Паркс.
Това го кара да спре и да се обърне.
— За какъв, по дяволите, ме вземаш? — пита.
— Не те знам какъв си. Отговори на въпроса. Дете убивал ли си?
Паркс няма нужда да обмисля отговора. Отлично знае къде са границите на нещата. А границите не са създадени да бъдат прекрачвани, както някои хора правят.
— Не. Убивал съм гладни на по пет-шест годинки. Нямаш избор, когато се пробват да те изядат жив. Но никога не съм убивал дете, което фактически да си е било живо и здраво.
— Е, аз съм убивала.
Сега е неин ред да се извърне. Разказва му историята, без да го гледа, макар че близката редица комини бездруго хвърля върху лицата им дълбока сянка и превръща визуалния контакт в условност. В изповедалнята човек не вижда лицето на свещеника. Но Паркс е готов да се обзаложи, че не се е раждал на света свещеник с лице като неговото.
— Шофирах към вкъщи. Връщах се от едно парти. Бях пила, но не много. И бях изморена. Работех по един доклад, няколко седмици все ставах рано и си лягах късно, гонех срока. Но това е без значение. Просто човек… се опитва да осмисли нещата постфактум, разбираш ли? Търсиш причините на случилото се.
Думите се лееха от Хелън Жустиню равни и монотонни. Паркс се сеща за доклада на Галахър с неговите „продължих“ и „след това“. Но ниско сведената глава на Жустиню и ръцете й, стиснали до болка парапета, сами по себе си говореха достатъчно.
— Та, карах по едно шосе. В Хартфордшър, между Саут Мимс и Потърс Бар. Няколко къщи, пръснати нарядко, най-вече километри от жив плет, после кръчма, после пак жив плет. Не очаквах… Искам да кажа, късно беше. Много след полунощ. Не смятах, че въобще ще има жив човек навън, камо ли пък… Някой изскочи на платното пред колата. Измъкнало се е през дупка в плета сигурно. Нямаше откъде другаде да дойде. Просто изведнъж се оказа на шосето, аз настъпих спирачката и налетях право отгоре му. Спирачката нямаше значение. Сигурно съм карала със седемдесет, когато го ударих и то… просто отскочи от колата като топка. Спрях, доста по-нагоре по шосето спрях. Стотина метра по-нагоре може би. Излязох от колата, затичах се назад. Надявах се, естествено… но той беше мъртъв. Мъртъв. Момче. На осем-девет години да е бил. Бях убила дете. Бях го смачкала, целият вътре в кожата си беше натрошен, ръцете и краката му бяха изкривени под невероятни ъгли. Стоях там дълго, поне така ми се стори. Треперех, плачех, не можех… Не можех да стана от платното. Та, стори ми се, че мина много време. Исках да избягам, но не можех да помръдна.