Диша плитко и през устата. Миризмата на човешки останки, гнили с години, трови въздуха така тежко, че човек я чувства като физическо присъствие.
С помощта на лъжичките Колдуел взима куп проби от гладния мъж, когото сержант Паркс застреля. Интересува я само мозъчната тъкан, но повече проби означават повече шансове поне една да не е твърде замърсена от флората и фауната по кожата, дрехите и околния въздух.
Колдуел затваря внимателно кутийките и ги прибира обратно по джобовете си. Хвърля мръсните лъжички, те не й трябват повече.
Докато взема пробите, си мисли: „трябваше да сторя това още преди години“. Мъже като сержанта са доста полезни: Колдуел знае, че сама никога не би могла да улови толкова опитни субекти. Но ако беше ходила всеки път на терен, ако беше излизала на лов с войниците, нямаше да се налага да разчита на недостоверните им наблюдения и на съмнителните им спомени.
И нямаше да изгуби толкова време да се блъска из задънени улици.
Например вече щеше да знае, че макар повечето гладни да имат само две фази на съществуване — неподвижна фаза на покой и активна фаза на лов — някои от тях притежават и трета фаза, пряко свързана с определена дълбоко деградирала форма на предишното им нормално човешко съзнание. Такива гладни могат да си взаимодействат със заобикалящия ги свят, частично и конвулсивно, по начини, в които отеква поведението им отпреди заразяването.
Жената с бебешката количка. Пеещият мъж с портфейла, пълен със снимки. Тривиални примери, но илюстриращи факти от изключително значение. Близо е, о, Колдуел знае, близо е до безпрецедентен пробив. Не може да направи нищо със събраните проби, докато не стигнат в Бийкън и не получи достъп до микроскоп, но в съзнанието й вече се оформя идея какво трябва да търси в тях, когато започне да ги изследва. Идея в каква посока трябва да поеме работата й, когато успее да се добере отново до лабораторията си и до необходимата апаратура.
И до субект номер едно, разбира се.
До Мелани.
42
Една ръка разтърсва Жустиню и я буди. Тя на секундата изпада в паника, мята се, смята, че ги нападат, но това е просто Паркс. Срещу него се бори, неговата ръка се мъчи да избута от себе си. Но той не буди само нея. Буди всички, казва им веднага да идат да погледнат през някой прозорец. Слънцето се е вдигнало и огрява една силно потискаща ситуация, и всички от групата трябва да я видят.
Гладните, които ги преследваха вчера, не са се разотишли. Застанали са около оградата на „Дом Уейнрайт“, плътно са я обкръжили с двоен, дори троен кордон, повечето са спрели на място, когато са стигнали до преградата.
Фоайето и целият приземен етаж пък е претъпкан с онези, които не са спрели, а са преследвали човешката си плячка вътре в къщата. От последното стъпало на срутеното стълбище се вижда тълпа от мършави чудовища с отворени усти, застанали рамо до рамо, като публика на някакво дългоочаквано събитие.
Закуска, например.
Напрегнати и уплашени, четиримата от групата започват да изброяват евентуалните възможности за бягство. Очевидно е, че не могат да си пробият път със стрелба. Амунициите им ще свършат, а по бройката на гладните това дори няма да проличи. Бездруго именно шумът вчера им е докарал тази беля на главата днес; още шум създава риск да привлекат още чудовища дори и от по-далеч.
Жустиню мисли дали не могат да използват именно шума.
— Ами ако хвърлиш няколко ръчни гранати? — предлага тя на Паркс. — От покрива, да кажем. Гладните ще се насочат към източника на звука, нали? Той ще ги отвлече нанякъде, а после, когато оградата се очисти, хукваме в противоположната посока.
Паркс разтваря празните си ръце.
— Нямаме гранати — казва. — Бяха само онези на колана ми, а тях ги използвах вчера при бягството.
Галахър отваря уста, после пак я затваря, след това предлага друго:
— Може да направим коктейли Молотов — казва и кимва към кухнята. — Там има бутилки с олио за готвене.
— Не смятам, че чупещи се бутилки издават особено силен шум — отбелязва хапливо Колдуел.
— Може да е достатъчно силен — размишлява Паркс, но не звучи убедено. — Дори и да не е, може да подпалим някои от шибаняците и така да си разчистим път.
— Това не можем да го приложим върху онези долу във фоайето — парира Колдуел. — Не ме блазни перспективата да се окажа в капана на горяща сграда.