— Не смятам, че значи това, сержант Паркс — казва му Мелани.
— Така ли?
— Да. Трябва да ме освободите, но това не значи да ми се доверявате. Първо хубаво ще си намажете кожата с химическия крем, за да сме сигурни, че няма да ви надуша. А после ще накарате Киърън да ми отключи белезниците, докато вие ме държите на мушка с пистолета. Освен това не е нужно да сваляте мрежестото нещо от лицето ми. Достатъчно е ръцете ми да са свободни.
Няколко мига Паркс гледа безмълвно Мелани, сякаш е дума, написана на непознат за него език.
— Всичко си измислила — отбелязва.
— Да.
Паркс се привежда напред и поглежда момиченцето в очите.
— А не те ли е страх?
Мелани се поколебава.
— От какво да ме е страх? — пита.
Жустиню е удивена от кратката пауза и от отговора. Простичките „да“ или „не“ биха били достатъчни, независимо дали отговарят на истината. Паузата означава, че Мелани проявява добросъвестност, че претегля внимателно думите си. Означава, че момиченцето иска да бъде напълно честно с възрастните.
Сякаш някой от тях някога е сторил нещо, с което да заслужи такава честност.
— Ами от гладните — казва Паркс: за него това се разбира от само себе си.
Мелани поклаща отрицателно глава.
— И защо така?
— Те нищо няма да ми направят.
— Няма ли? Защо?
— Достатъчно! — намесва се остро Жустиню, но Мелани все пак изрича отговора. Бавно. Полека. Сякаш думите са камъни, от които детето издига стена.
— Защото те не се хапят едни други.
— Е, и?
— Аз съм същата като тях. Почти същата. Приличам на тях достатъчно, за да не огладняват, когато ме надушат.
Паркс бавно кимва. Целта на въпросите му е да чуе именно това, последното. Да провери доколко Мелани се е досетила какво всъщност представлява. Да си изясни мотивацията й. Сега вече трябва само да си доуточни някои детайли.
— Същата си като тях или почти същата? Кое от двете?
Изражението на Мелани е непроницаемо, за миг по него пробягва някакво силно чувство, но веднага отново изчезва.
— Различна съм от тях с това, че не искам да изяждам никого.
— Сериозно? Какво тогава беше онова червеното, с което беше омазана цялата оня ден, когато скочи на капака на джипа точно преди да избягаме? На мен много ми заприлича на кръв.
— Понякога имам нужда да ям хора. Но никога не искам да го правя.
— Така значи, а? На тоя свят се случват и гадни работи, обаче няма как, те са по-силни от мен? Това ли ти е цялото обяснение, дете?
Нова пауза. Още по-продължителна.
— Случват се, но не на вас.
— Права си — признава Паркс. — Но все още сме в положение на моята дума срещу твоята. Ти предлагаш да ни помогнеш да се спасим от ония изроди долу, а на мен ми се струва, че просто искаш да се отскубнеш, да слезеш долу при тях и да зачакаш и ти да удари звънецът за вечеря. Та затова въпросът ми към теб е следният: защо, ако те пуснем, би се върнала при нас, и, ако обещаеш да се върнеш, защо да ти вярвам?
За първи път Мелани издава досадата си.
— Ще се върна, защото искам да се върна. Защото съм с вас, а не с тях. Няма начин да съм с тях, дори и да исках. Те… — Каквато и дума да се опитва да намисли детето, тя й се изплъзва. — Те не са заедно. Никога.
Никой не отвръща, но Паркс изглежда доволен. Сякаш момиченцето току-що му е казало някаква тайна парола. Сякаш я е приел в своя клуб. В клуба на обречените хора, обградени от огромен брой зли чудовища.
— Аз съм с вас — повтаря Мелани. После добавя едно задължително пояснение: — Всъщност, не точно с всички вас. Аз съм с мис Жустиню.
За обща изненада от тези думи Паркс остава още по-доволен. После решително се изправя на крака.
— Добре, дете. Ще ти я поверим тая работа да я свършиш. Хайде.
Мелани не помръдва.
— Какво? — пита Паркс. — Още нещо ли искаш?
— Да — отвръща Мелани. — Искам да си облека новите дрехи, моля.
43
Завеждат я до най-горното стъпало. Тоест, бившето най-горно стъпало, преди сержант Паркс да взриви стълбището. Мелани надниква от ръба.
Долу има много, много гладни. Може би стотина или повече, стоят прави във фоайето. Когато двамата мъже и двете жени се появяват горе, всички заразени вдигат едновременно глави към тях като слънчогледи, търсещи слънцето.