Сержант Паркс не вади пистолета си, но кара Мелани да се обърне с гръб към него и да не мърда, докато отключва белезниците. Момиченцето усеща, че металните гривни падат от китките й и й се приисква да раздвижи пръсти, за да провери дали още действат, но не го прави.
Сержант Паркс откача и каишката от шията й и детето се обръща към мис Ж, която стои с купчинката нови дрехи в ръце.
На Мелани й е неприятно, когато й събличат пуловера през главата: пуловера на мис Жустиню, който е носила досега. Неприятно й е изведнъж отново да се окаже чисто гола. Не я притесняват погледите на възрастните, а усещането за хладния въздух по кожата й. Чувството да е изложена пред света.
Но мис Ж я облича с новите дрешки и неприятното чувство отминава. Мелани много харесва джинсите и тениската, якето също: то малко прилича на якето на сержант Паркс. Само обутите маратонки са нещо ново и странно. Никога досега не е носила обувки и внезапното прекъсване на потока информация, който получава през здраво опрените в земята стъпала, я тревожи. Напълно възможно е връзката й с маратонките скоро да приключи. Но затова пък са толкова красиви!
— Готова ли си? — пита Паркс.
— Изглеждаш чудесно, Мелани — казва й мис Жустиню.
Детето кима в знак на съгласие и благодарност. Ясно й е, че изглежда чудесно.
Но подготовката не е свършила. Мис Жустиню вади от джоба си нещо и го подава на Мелани. Малко сиво пластмасово нещо. Четвъртито, с един-единствен червен бутон на него. Около бутона в кръг с червени букви са написани думите САМО и ОТБРАНА. А под тях: ОПАСНО: 150 ДЕЦИБЕЛА.
— Когато след малко се наложи да вдигнеш голям шум — казва мис Жустиню, — това ще ти помогне.
— Какво е то? — пита Мелани. Старае се да изглежда небрежна и спокойна, все едно това да получи подарък от мис Жустиню не е нищо особено.
— Лична аларма. Имам я отдавна. Преди хората носеха такива неща у себе си в случай, че бъдат нападнати.
— От гладни?
— Не, от други хора. Това нещо издава звук като сирената в базата, но много, много по-силен — достатъчно силен, че хората да изпадат в паника, като го чуят и да искат на всяка цена да избягат от него. Но гладните няма да побегнат, напротив, те ще хукнат към звука. Е, джаджата може и да не работи, толкова отдавна не е ползвана, но човек никога не знае.
Мелани се поколебава.
— Задръжте я вие — казва. — В случай, че ви нападнат.
Мис Жустиню свива пръстчетата на Мелани около сивата кутийка, още топла от това, че е стояла в джоба на учителката. Сякаш е малко парченце от самата мис Жустиню, което Мелани може да вземе със себе си вън, в големия свят. Тежестта на новоузнатата тайна за самата себе си все още притиска момиченцето, но когато пъхва малката аларма в джобчето с еднорога на собствените си новички джинси, сърцето й пее от радост.
— Готова съм — казва тя на сержант Паркс.
Изражението на Сержанта казва: крайно време беше. После с друг вид възел връзва каишката за кръста на момиченцето.
— Когато долу стъпиш на земята — казва й, — дърпаш този край и каишката ще се развърже.
— Добре — отвръща детето.
— Няма да свалям намордника — продължава Сержантът, — но тъй като ръцете ти ще са свободни, ти спокойно можеш да го откопчаеш и сама да го свалиш. Умно дете си, бас ловя, че вече си се сетила за това.
Мелани свива рамене. Разбира се, че се е сетила, но няма никакъв смисъл да обяснява за пореден път на Сержанта защо няма никакво намерение да маха намордника.
— Да си знаеш — казва сержант Паркс. — Ако искаш да останеш с нас, трябва да носиш намордника. Или, ако долу го свалиш, трябва да си го сложиш пак, когато свършиш работата. Втори намордник нямам, а ако питаш мен, твоите зъби са бомба със закъснител. Затова се грижи за него, защото само с намордник ще те пусна пак при нас. Ясно ли е?
— Ясно.
— Добре. Галахър, помагай.
Двамата мъже заемат позиция на ръба на стълбището и се приготвят да размотават дължината на каишката, но в последния момент мис Жустиню коленичи до момиченцето и разтваря ръце.
Мелани пристъпва в прегръдката и потръпва от удоволствие, когато ръцете на учителката я притискат.
Но само миг по-късно сама се отдръпва. Под горчивината на химикала долавя съвсем-съвсем мъничка частичка човешка миризма, частичка от истинската миризма на мис Жустиню. Мъничка, но достатъчна да превърне чистото удоволствие от близостта в нещо напълно различно; нещо, което заплашва да излезе извън контрол.