— Опасно — мърмори напрегнато детето. — Опасно.
— Деароматизаторът — ненужно пояснява сержант Паркс. — Трябва да се намажеш още веднъж.
— Съжалявам — промълвява мис Жустиню. Не се обръща към Сержанта, а към Мелани.
Мелани кима. За секунда се е уплашила, но няма нищо, всичко е наред. Миризмата е много слаба и сега, когато вече я няма, детето отново изцяло овладява глада си.
Сержант Паркс й заръчва да седне на ръба на последното стъпало и после да се избута напред. Той и Киърън бавно я спускат с каишката надолу, към тълпата чакащи гладни.
Съществата изобщо не реагират. Някои проследяват движението на спускащото се надолу момиченце, но Сержантът прави така, че спускането да е съвсем бавно и постепенно, за да не раздразни заразените. Погледите им се плъзват по детето, но не се задържат на него. Други пък буквално гледат през Мелани, без изобщо да отчитат присъствието й.
Когато крачетата й стъпват долу, тя освобождава каишката с едно дръпване. Сержант Паркс издърпва свободния край обратно горе, пак така бавно и внимателно.
Мелани вдига очи. Сержантът и мис Жустиню я гледат отгоре. Мис Жустиню й махва: съвсем бавно разтваря и затваря длан. Мелани й махва в отговор.
Закрачва полека сред гладните: незабелязана, недокосната.
Одеве излъга, когато каза, че не се страхува. Да стои тук, сред създанията, да гледа сведените им глави, полуотворените усти и подбелените очи… Много е страшно. Вчера беше помислила, че гладните приличат на къщи, в които преди са живели хора. Сега обаче й се струва, че всяка една от тези пусти къщи е обитавана от призраци. Момиченцето е заобиколено не просто от гладни. Заобиколено е от призраците на мъжете и жените, които тези гладни са били преди. Мелани изведнъж трябва да овладее неочаквания порив да побегне, да се измъкне колкото може по-бързо на чист въздух.
Стига до вратата, като със сила се промушва между плътно долепените тела. Но самата врата е буквално блокирана. Не може да се мине: гладните са твърде много, за да може детето да се провре през тясната каса, а не е достатъчно силна, за да ги разблъска. Но френските прозорци от двете страни на вратата са напълно разбити, парчетата стъкло до едно са изтръгнати от дограмата от втурналите се навътре гладни. Някои от тях, застанали наблизо, носят по телата и ръцете си следите от това насилствено проникване. От пресните им рани много бавно се процежда кафява гъста течност. Въобще не прилича на кръв.
Мелани си пробива път вън през левия прозорец. Още гладни са се струпали на алеята отвън, но вече не са така плътно наблъскани едни до друг и момиченцето си проправя път много по-лесно.
Стига до портата, после излиза на улицата. Подминава още и още гладни. Те не се обръщат след нея и по нищо не личи изобщо да я забелязват. Детето пресича моравата и тръгва сред дървета и високи треви.
Тук й харесва. Ако беше свободна, ако имаше повечко време и никаква специална работа за вършене, щеше да остане тук дълго и да си представя, че е в амазонската джунгла, която висеше на картинка на стената на килията й и за която преди много време беше слушала в уроците на мис Мейлър.
Но не е свободна, а времето я притиска. Ако се забави твърде много, мис Жустиню може да си помисли, че е избягала и я е изоставила, а Мелани по-скоро би умряла, отколкото да допусне мис Жустиню да си помисли нещо такова дори и само за секунда.
Надява се да срещне плъх, като онези, които уплашиха доктор Колдуел, но от плъхове няма и следа. Няма и птици, макар че птица едва ли би свършила работа.
Затова детето продължава да върви, обикаля нагоре-надолу по улиците, влиза през отворените врати на изоставените къщи, пристъпва сред пръснатите, омърсени останки от изчезнали предишни животи, като се старае да не се разсейва от украшенията, снимките и стотиците хиляди други загадъчни предмети.
В една стая с натрупани по пода гнили листа, дълбоки до коляно, Мелани подплашва лисица. Животното скача към счупения прозорец, но момиченцето се хвърля така бързо напред, че я улавя още във въздуха. Усеща приятно вълнение и гордост от собствената си бързина.
И от силата си. Лисицата е голяма колкото нея самата, мята се и се блъска в ръцете на Мелани, но детето просто затяга хватката си, ограничава движенията на животното, докато то застива напълно, треперещо и скимтящо, и покорно се оставя да го носят.
Отново вън на улицата, пред моравата. На отвъдния край на моравата са гладните, струпани рамо до рамо, с гръб към детето, напълно неподвижни.