Мелани изкрещява. Това е най-силният звук, който може да издаде. Сигурно не е толкова силен като личната аларма на мис Жустиню, но и двете й ръце в момента са заети от лисицата, а момиченцето не иска да пуска животното, преди всички гладни да са се обърнали да я погледнат.
Когато главите се извръщат към нея, Мелани разтваря ръце. Лисицата изхвърча бързо като стрела, пусната от лъка на Одисей.
Възбудени от звука, нащрек за плячка, гладните се подчиняват на програмата, записана в главите им. Втурват се мощно напред, погват лисицата, сякаш с животното ги свързват невидими, но здрави нишки. Мелани отстъпва бързо във входа на друга къща, за да пропусне вълната гладни край себе си.
Толкова са много, така плътно са застанали един до друг, че сега, когато хукват, някои биват съборени и стъпкани. Мелани гледа как стъпканите се мъчат отново и отново да се изправят, само за да бъдат прегазени пак и пак. Изглеждат почти смешни, но сиво-кафявата пяна, която избива от устите им, подобно на вино от смачкано грозде, прави гледката тъжна и ужасна. Когато почти цялата орда се източва към противоположния край на улицата и се скрива от очите на момиченцето, някои от тези, падналите, се надигат с усилие на крака и закуцукват или запълзяват след останалите. Други от тях си остават на място, потрепват и дращят, но са твърде натрошени, за да се изправят.
Мелани полека ги заобикаля. Мъчно й е за тях. Иска й се да може да им помогне някак, но няма как. Нищо не може да се направи за тях. Момиченцето се връща обратно в „Дом Уейнрайт“. Влиза във фоайето, вече е напълно пусто, и извиква сержант Паркс, който не е мръднал от мястото си на последното стъпало.
— Получи се. Отидоха си.
— Стой на място — отвръща Сержантът. — Слизаме.
След това задържа тежкия си поглед върху Мелани за момент и добавя:
— Браво на теб, дете.
44
С помощта на въжетата цялата група лесно се озовава долу. Сержантът определя поредността на слизане: първо Галахър, за да може и долу да има някой, който умее да стреля, втора е Хелън Жустиню, после доктор Колдуел, а самият Сержант остава последен. Доктор Колдуел единствена се оказва проблем, защото не може да се държи за въжето с превързаните си ръце. Паркс прави специален възел, връзва я през кръста и полека я спуска до долу.
Биха могли да се върнат откъдето дойдоха, но е по-лесно да продължат напред през града. Има много места, от които биха могли да се качат обратно на А1, но най-бързо ще се измъкнат от застроените площи, ако държат югоизточна посока и минат през изоставената индустриална зона. Преди Срива тук бездруго са живели съвсем малко хора, а по-късно в района не е имало достатъчно плячка за оцелелите, търсещи цехове и складове от хранителната, а не от тежката промишленост. По тези причини в индустриалната зона срещат съвсем малко гладни. Поне отначало групата следва приблизително траекторията на побягналата лисица. Неустоимата движеща се цел успешно е разчистила пътя за бягство.
Значи вече за втори път гладното дете им спасява живота. Ако направи хеттрик, може би и Паркс ще се поотпусне малко в нейно присъствие. Но тоя момент още не е настъпил.
С тихи премерени гласове, вървейки, групата обсъжда стратегията си занапред. Паркс смята, че трябва да се придържат към първоначалния план, въпреки гадния капан, от който току-що се бяха отскубнали.
Аргументите му са същите като преди. Директният маршрут през сърцето на Лондон ще им спести поне два дни път, а и в града по-лесно ще си осигурят подслон за през нощта.
— Дори и при положение, че подслонът може да се превърне в капан? — кисело пита доктор Колдуел.
— Да, това е проблем — признава Паркс. — Но от друга страна, ако бяхме останали на открито снощи, нямаше да оцелеем и десет шибани секунди. Само казвам.
Колдуел не си дава труд да спори и затова на сержанта не му се налага да й припомня, че именно нейната злополучна среща с гладната руса жена беше онова, което изобщо ги забърка в снощната каша. Всъщност, никой от групата не проявява желание да спори. Продължават напред и разговорът замира в напрегнато мълчание.
До обяд, крачейки, групата се е разтегнала в неприемливо дълга индианска нишка. По заповед на сержанта Галахър застава начело. Хелън Жустиню върви до гладното дете, което поддържа прилично темпо, въпреки късите си крачета, но затова пък непрекъснато се разсейва, зяпайки всяко нещо наоколо. Най-бавна от всички е доктор Колдуел, разстоянието между нея и останалите бавно, но сигурно се увеличава. При подканянията на Паркс тя ускорява крачка, но само минута-две по-късно отново я забавя. Отчаяно непреодолимата й умора, появила се така рано, тревожи Паркс.