47
Лондон ги поглъща бавно, много бавно, парче по парче. Не прилича на Стивънидж, където човек се оказва в сърцето на града направо от полето. За Киърън Галахър, на когото Стивънидж се беше сторил доста голям и впечатляващ, навлизането в Лондон е преживяване постепенно и продължително, но едновременно с това толкова напрегнато и вълнуващо, че момчето буквално не може да го смели.
Вървят и вървят, и вървят, и все още не са влезли истински в града — чийто център, казва сержант Паркс, отстои на още поне петнайсет километра на юг.
— Всички квартали, които пресичаме сега — казва Хелън Жустиню на Галахър, съжалила се над завладелите го страхопочитание и тревога, — са били преди отделни градчета. Предприемачите обаче строили ли, строили, Лондон се разширявал, все повече хора идвали да живеят тук и в крайна сметка тези малки градчета били погълнати от огромното населено място.
— Колко хора е имало тук преди? — Галахър знае, че звучи като десетгодишно хлапе, но не може да се сдържи да не попита.
— Милиони. Много повече от цялото население на Англия в момента. Освен ако…
Учителката не довършва изречението, но Галахър се досеща. Освен ако не броим гладните. Но човек не може да брои гладните. Те вече не са хора. Е, освен това странно гладно дете с тях, но тя е по-скоро…
Галахър не е сигурен каква точно е Мелани. Прилича на живо момиченце, преоблечено като гладно. Не, и това не е. Възрастен, преоблечен като дете, преоблечено като гладно. Странно как, опипвайки предпазливо чувствата си, подобно на човек, чийто език все се пъха на мястото, оставено от паднал зъб, Галахър установява, че харесва Мелани. А една от причините да я харесва, е фактът, че тя е драстично различна от него самия. Мъничка една такава, кинта и двайсет, но не се дава на никого. Дори на сержанта отговаря, а това е все едно мишка да се ежи на питбул. Да не повярва човек!
Но Галахър и детето имат нещо общо: и двамата влизат в Лондон зяпнали от смайване, едва осмисляйки това, което се издига пред очите им. Как е възможно да са съществували толкова много хора, че да населят всичките тези къщи? Как е възможно да са строили такива високи кули? И как е възможно да има на света такова нещо, което да успее да победи и завладее хора, умеещи такива чудеса?
Когато нивите край шосето постепенно отстъпват място на улици, а после на още улици, а след това на още и още проклети улици, групата започва да среща все повече и повече гладни. Сержантът вече е обяснил на всички закона за гъстотата. Колкото повече живи хора са живели на едно място преди Срива, толкова повече гладни има на същото място след Срива, освен ако през това място междувременно не са минали патрули по изпепеляването или пък не е било бомбардирано. Е, местата тук определено се оказват непрочистени по нито един от двата начина.
Проблемът с гладните е в това, че се струпват по много заедно, точно както в Стивънидж, и тъй като едва избегнатата катастрофа в „Дом Уейнрайт“ е още прясна в съзнанието на сержанта, сега той не поема никакви рискове. Пристъпват бавно, непрекъснато разузнават из околните улици и избират да минат по онези от тях, които гладните са пропуснали. Ако човек е готов да пообикаля малко повечко, може да стои далече от мухлясалите копеленца доста дълго време. Отначало Галахър и сержантът извършват разузнаването, но постепенно делегират тая задачка на гладното дете, защото (а) за нея това не е опасно и (б) след Стивънидж вече са сигурни, че момиченцето няма намерение да бяга и ще се върне пак при тях. Малката се оказва идеален разузнавач.
Първите няколко пъти, когато я праща да оглежда напред, сержант Паркс първо откача каишката й, а после отново я закача, когато детето се връща. Веднъж обаче забравя да я завърже или пък просто преценява да не го прави и от онзи момент каишката си остава затъкната под колана му. Детето все още носи намордника, а ръцете й са оковани зад гърба, но тя върви успоредно с останалите, свободна да избързва или да изостава колкото си поиска.
През по-голямата част от следобеда гъстотата на гладните е висока, но постоянна. А след това, странно защо, броят им отново рязко спада. Това се случва, след като преминават през място, наречено Барнет, а после поемат по дълга права улица, осеяна с изоставени автомобили. Точно такъв терен сержантът много мрази и сега си отваря очите на четири, държи всички от групата плътно един до друг, докато полека си проправят път през автомобилното Саргасово море.