Но стигат до противоположния край на улицата без да мернат и един гладен. Нищо че районът е гъсто застроен и би трябвало да гъмжи от заразени. А когато все пак зърват гладни, те или са далеч в някоя успоредна улица, втурнали се да преследват улични котки, или стърчат безцелно по ъглите, като самотници в някакъв постапокалиптичен кошмар.
Детето — Мелани — известно време крачи до Галахър. Среща погледа му и с очи му посочва нещо горе вдясно. Момчето вдига очи и вижда ново чудо: смесица между къща и кола. Яркочервено е, с два реда прозорци и вътре в него — младият войник ясно ги вижда! — има стълби. Но едновременно с това е на колела. Цялото нещо е на колела! Луда работа.
Двамата — детето и Галахър — отиват да огледат нещото заедно. Така за първи път след Стивънидж момиченцето се отдалечава толкова много от Хелън Жустиню, но учителката е заета да гледа нещо друго и да си говори със сержанта и докторката. Двамата млади за момент се оказват свободни да последват споделеното си любопитство.
Двуетажната кола се е блъснала във витрината на един магазин и там е спряла. Килната е леко настрани, съвсем леко, и всичките й прозорци са разбити. Съсипаните гуми отдавна са спаднали и са полепнали по колелата като обелени сиво-черни кори на някакъв странен плод. Няма кръв, нито тела, нищо не подсказва какво е сполетяло тази тромава, надвиснала над главите им колесница. Сигурно отдавна, много отдавна тук просто я е застигнал краят й и колата така и си е останала оттогава, напълно неподвижна.
— Това се нарича автобус — обяснява на войника Мелани.
— Да, знам — лъже в отговор Галахър. Чувал е думата, но никога не е виждал нищо подобно. — Разбира се, че е автобус.
— Всеки е можел да се вози на него, стига да е имал билет. Или карта. Картата се е слагала в една машина и машината я прочитала и те пускала в автобуса. Той спирал на много места, за да могат хората да се качат и да слязат, а после пак тръгвал. Имало е и специални части от улиците, по които само на автобусите било разрешено да се движат. Автобусите били много полезни за околната среда: по-добре хората да се возят на автобуса, отколкото всеки в своята си кола.
Галахър кима бавно, сякаш всичко това му е известно. Истината обаче е, че изчезналият в миналото предишен свят е нещо, което му е дълбоко непознато и за което той рядко се замисля. Дете на Срива, Галахър много по-силно се интересува от начините да докопаш нечий чужд порцион, отколкото от историите за славното минало. Разбира се, в същото време непрекъснато използваше предмети, дошли от миналото. И пистолетът, и ножът му са изработени още преди Срива. Както и сградите в базата, и оградата и повечето мебели. Джипът. Радиото. Хладилникът в стаята за почивка. Галахър е узурпирал руините от предишната империя, но не си дава труд да си задава въпроси за произхода и смисъла на тези руини, точно както човек не се пита от какво животно е дошло месото в чинията му, а просто го яде. През повечето време е най-добре тия отговори да си останат тайна.
Всъщност, реликвата от миналото, която е предизвиквала най-силно интереса му досега, е порносписанието, което редник Сай Брукс държеше под дюшека си. Разгръщайки благоговейно страниците му срещу стандартната цена от цигара и половина, Галахър надълго и нашироко се беше чудил дали жените преди Срива наистина са имали такива тела, тела с такива цветове и плътност. Нито една от жените, които беше виждал през живота си, не изглеждаше така. Сега, с малкото момиченце до себе си, Галахър силно се изчервява при този спомен и хвърля бърз поглед към Мелани, за да провери дали мислите му някак си не са се изписали на лицето му.
Мелани все така гледа автобуса, омагьосана от конструкцията му.
Галахър решава, че са гледали достатъчно. Трябва да се връщат при другите. Почти несъзнателно се протяга, за да хване детето за ръка. Замръзва насред движението. Мелани не забелязва и това, а и да иска, не би могла да го хване за ръка, защото нейните собствени ръце са оковани зад гърба й, но намерението на Галахър е глупаво, толкова глупаво! Ако го беше видял сержантът…
Но сержантът е все така потънал в дълбок и сериозен разговор с Хелън Жустиню и доктор Колдуел и не е видял нищо. Разтреперан и смутен, Галахър с облекчение се присъединява към тях.
А после вижда онова, което гледат останалите трима и всички досегашни мисли се изпаряват от ума му. Пред очите им, в нишата на входа на някакъв магазин, на земята лежи възнак един гладен.
Те гладните понякога така си падат, когато гниенето отвътре така им прецака нервната система, че тя съвсем спре да работи. Галахър ги е виждал, легнали на една страна, потръпващи спорадично, сякаш ги удря ток, с плътно покрити със сиви влакна очи вторачени право в слънцето. Може би същото се е случило и с този гладен тук.