Не могат да останат да живеят тук. Тези килии за само временна спирка в едно дълго пътуване, изпълнено с опасности. А някои от тези опасности са вътре в самата Мелани, не вън в света. Тя е гладна и страшният глад ще я навестява отново и отново, каквото и да прави. Трябва все да стои окована, с намордник на лицето, за да не изяде никого.
И после заживели заедно завинаги в мир и охолство.
Така завършваше историята, която Мелани беше написала в клас, но историята в истинския живот няма да завърши така. Бийкън няма да я приеме. Или ще я приеме, за да я нареже на парчета. Щастливият край за мис Жустиню не е щастлив край за Мелани.
Затова тя скоро ще трябва да изостави мис Ж и да тръгне по света сама да си търси късмета. Ще бъде като Еней, който напуснал падналата Троя и заплавал по морето, за да стигне в земята на латините, където основал нова Троя, наречена Рим.
Но Мелани сериозно се съмнява, че принцовете, за които мечтаеше преди, изобщо съществуват в тоя свят, който е колкото красив, толкова и пълен със стари и счупени неща. А и мис Ж вече й липсва, нищо че още са заедно.
Мелани не смята, че някога отново ще обича някого толкова силно.
50
Четвъртият ден след бягството е денят, в който чудото пада в скута на Карълайн Колдуел като гръм от ясно небе.
Само дето небето не е ясно. Вече не. Времето се е развалило. Дъжд ръми и попива в дрехите им, нямат вече и трохичка храна, цари унило и мрачно настроение. Паркс се тревожи за деароматизатора и си го изкарва на всички. Гелът в тубичките също свършва, налага се да се намажат много икономично, преди да отключат вратата и да излязат от участъка. А им предстоят още три дни път. Ако спешно не си набавят още деароматизатор, ще се окажат в страшна беда.
Все така вървят на юг, пред тях лежат още северен Лондон, централен Лондон и южен Лондон. Колдуел вижда, че дори и шокът и страхопочитанието у младия редник са се стопили. Единственият, който се взира с интерес и неуморно удивление във всяко нещо, край което минават, е опитен субект номер едно.
Колкото до Колдуел, из нейната глава се въртят куп най-различни мисли. Мицелни влакна, развиващи се върху субстрат от клетки на бозайник. GABA-A рецепторът в човешкия мозък, чието широко и жизненоважно поле на действие засяга избирателната проводимост на хлоридните йони през плазмените мембрани на определени неврони. И, разбира се, упорито самоналагащият се въпрос защо виждат все по-малко и по-малко гладни днес, при положение, че вчера ги срещаха на групи от стотици екземпляри?
Колдуел допуска като отговор редица хипотези: умишлено прочистване от незаразени хора на гладните в тези райони; конкуренция на заразените с естествен за екосистемата животински вид, намиращ се на същото стъпало на хранителната верига; болест сред гладните; неизвестен досега страничен ефект от самия Ophiocordyceps и така нататък. Явно фактор в отговора на въпроса е и наличието на падналите гладни с израснали от тях плодници — от сутринта насам групата вижда все повече и повече бели стъбла, така че всяко следващо не предизвиква вече никакви коментари — но е малко вероятно това да е единственото обяснение. За да се предизвика подобен ефект е необходимо наличието на стотици хиляди плодници, а не само на няколко десетки. Със силно раздразнение Колдуел установява, че наоколо не са налични преки доказателства, които да й помогнат да се спре на някоя от хипотезите.
На всичкото отгоре — и това я дразни още повече — усеща, че й е много трудно да се концентрира. Болката в раните й е преминала в непрекъснато мъчително пулсиране, сякаш във всяка от дланите й с неравен ритъм е започнало да тупти отделно сърце. Болката в главата е в унисон с болката в ръцете. Чувства краката си така слаби, така нереални, че буквално не може да повярва как носят тежестта й. Усеща тялото си като пълен с хелий балон, който се носи във въздуха и се полюшва над краката й при всяка следваща стъпка.
Хелън Жустиню й казва нещо, повишаването на интонацията в края на изречението подсказва, че й задава въпрос. Колдуел не я чува, но кима утвърдително, за да не я питат нищо повече.
Навярно в полово зрялата си фаза Ophiocordyceps предизвиква други типове поведение, различни от тези при заразените с недоразвитата безполова форма на гъбата. Съответно: поведение на миграция и поведение на уседналост. Патологична фоточувствителност може би, или някакъв аналог на рефлекса за изкачване на голяма височина, характерен за заразените с гъбата мравки. Ако знаеше къде са отишли изчезналите гладни, щеше да може да конструира модел на евентуалния поведенчески механизъм, а той вече би могъл да я доведе до окончателно разбиране на начините, по които функционира взаимовръзката между гъбата и невроните на гостоприемника.