— А после?
— Извадили ме, направили ми изкуствено дишане и всичко останало, както си му редът.
— Чух, че си… — започна Джесика, но се оказа, че й е трудно да произнесе самата дума.
— Че съм се удавил ли?
— Ами, да. Точно така. Наистина ли?
— И аз го чух.
— Уау! И колко време си бил, м-м…
— Мъртъв ли? — засмя се Бърн.
— Извинявай — каза Джесика. — Но май досега никому не съм задавала такъв въпрос.
— Шейсет секунди — отвърна Бърн.
— Уау!
Бърн я изгледа. Лицето й съдържаше достатъчно въпроси за една пресконференция. Усмихна се и попита:
— Интересува те дали имаше силни бели светлини, златни тръби и носеща се над главата ми Рома Дауни108, нали?
— Горе-долу — засмя се Джесика.
— Е, точно Рома Дауни липсваше. Но бях в един дълъг коридор с врата в дъното. И знаех, че не бива да я отварям. Отворех ли я, нямаше връщане назад.
— Знаел си?
— Просто го знаех. И дълго след това, след като се върнах на работа, отидех ли на местопрестъпление, особено когато ставаше дума за убийство, получавах едно такова… усещане. След като намерихме тялото на Деърдре Петигрю, още на другия ден се върнах в парка „Хароугейт“. Докоснах пейката пред храстите, зад които я намерихме. И видях Прат. Не знаех името му, не виждах ясно лицето му, но знаех, че е той. Видях го с нейните очи.
— Ама наистина ли го видя?
— Не във визуален смисъл. Но просто… знаех. — Явно никак не му бе лесно да се връща назад. — Много често ми се случваше в продължение на доста време. Нямаше никакво обяснение. Нито пък можех да предвидя кога ще стане. Какво ли не правих, че да го спра, включително и доста неща, които не биваше да правя.
— Колко дълго беше в болнични?
— Близо десет месеца. Сума ти физиотерапия. Там се запознах с жена си.
— Физиотерапевт ли е?
— А, не. Лежеше за скъсано ахилесово сухожилие. Всъщност знаехме се отпреди две години от старата махала. Куцахме заедно напред-назад по коридорите. Бих казал, че беше любов от пръв викодин, ако шегата не беше толкова безвкусна.
Джесика все пак се разсмя.
— Ходил ли си на професионален психиатър?
— О, да. Две години с прекъсвания със служебния психар. Анализ на сънищата. Дори присъствах на няколко срещи на IANDS.
— Това пък какво е?
— Международната асоциация за проучване на състояния, близки до смъртта. Не беше работа за мен.
Джесика се мъчеше да смели всичко, което бе чула. Не беше малко.
— А сега как си?
— Напоследък става все по-рядко. Като някакъв далечен телевизионен сигнал. И Морис Бланчард е доказателството, че вече не може да се разчита на мен.
Явно имаше още неща за разправяне, но Джесика реши, че е време да спре с въпросите.
— Та да отговоря и на следващия ти въпрос — продължи Бърн. — Не чета мисли, не тълкувам съдби, не виждам в бъдещето. Не съм като оня от „Мъртва зона“. Ако можех да гледам в бъдещето, повярвай ми — сега щях да съм в парка „Филаделфия“.
Джесика пак се разсмя. Радваше се, че му е задала въпроса, но все още се усещаше неловко. Поначало ясновидството и тем подобните истории я стряскаха.
Докато се накани да направи поредния си непохватен преход към друга тема, през вратата на лабораторията изхвърча Айк Бюканън.
— Гепихме го — каза, размахал победоносно компютърната разпечатка.
Бърн и Джесика скочиха на крака и тръгнаха редом с него.
— Кой е? — попита Бърн.
— Уилем Круз — отвърна Бюканън.
59.
Четвъртък, 11:25 ч.
От Отдела за регистрация на моторни превозни средства ги уведомиха, че Уилем Круз живее на Кенсингтън Авеню и работи на паркинг, намиращ се в Северна Филаделфия.
Ударната група тръгна натам с два автомобила. В черен микробус седяха четирима от отряда със специално назначение SWAT. В кола на отдела ги следваха четирима от шестимата в специалната група — Бърн, Джесика, Джон Шепърд и Ерик Чавес.
Малко преди да стигнат, в тауруса иззвъня нечий мобифон. Всеки от четиримата провери своя. Беше онзи на Джон Шепърд.
— Да… колко време… окей… благодаря. — Вкара антенката и затвори телефона. — Круз не се е явявал на работа от два дни. Не се е чувал, нито виждал с никой от останалите работници на паркинга.
Посрещнаха новината с мълчание. Нахълтването през врата — чиято и да е врата — се предхожда от определен ритуал, от личен вътрешен монолог, различен за всяко ченге. Някои запълват времето с молитва, други — с безсмислена тишина. Целта на всичко това е да охлади яростта, да уталожи нервите.
108
Северноирландска актриса (р. 1960), известна с ролята си в ТВ сериала „Докосната от ангел“. — Б.пр.