Бърн изпрати Джесика до колата й.
Позастояха се, докато всеки един търсеше думи. В такива моменти Джесика съжаляваше, че не пуши. Треньорът й от Frazier’s Gym115 щеше да я убие само задето си го бе помислила, но това не й пречеше да завижда на Бърн за утехата, която сякаш намираше в своите марлборо лайт.
По реката бавно минаваше шлеп. Трафикът се придвижваше на пресекулки. Филаделфия продължаваше да живее, въпреки цялата тази лудост, въпреки тъгата и ужаса, обзели тези семейства.
— Какво да ти кажа, какъвто и край да има тази история, неизбежно ще е грозен — рече Бърн.
Джесика бе напълно наясно с това. Знаеше, че още преди да приключат, вероятно ще е научила някаква голяма и важна истина за себе си. Сигурно ще открие в душата си някакъв далечен тъмен ъгъл, изпълнен със страх, ярост и терзание — ъгъл, за който би предпочела да не знае. И колкото и да не й се искаше да вярва, в края на това дълго пътуване тя щеше да е нов човек. Не бе го имала предвид, когато се съгласи да отиде на новата длъжност, но вече се носеше към пропастта, сякаш бе изтърван влак, и нямаше начин да спре.
Четвърта част
„Онова, от което се боя, е да съм в присъствието на злото и да не мога нищо да сторя.“
60.
Велики петък, 10:00 ч.
Наркотикът само дето не й отнесе темето.
Приливната вълна се блъсна в тила й, порикошира из главата й в ритъм с музиката, после започна да бичи по шията й с триъгълници на чапраз — така, като се реже капакът на тиква за Халоуийн.
— Фантасмагорно — каза Лорен.
Лорен Семански се проваляше по два от шестте предмета, които учеше в „Назарийн“. След цели две години алгебра, и с пищов да я караха, пак не можеше да ти каже какво е уравнение от втора степен. Ако изобщо бе част от алгебрата, в което Лорен се съмняваше. Дали пък не беше от геометрията? Макар да бе от полско семейство, да я убиеха, нямаше да може да намери Полша на картата. Веднъж опита и лакираният й с глитер нокът се бе приземил някъде на юг от Ливан. През последните три месеца я глобиха пет пъти за нарушения на правилника, дигиталният часовник и видеото в стаята й от близо две години мигаха на 12:00, а единственият път, когато се опита да опече торта за рождения ден на сестричката си Кейтлин, насмалко да запали къщата.
На шестнайсетгодишна възраст Лорен Семански — и тя бе готова първа да си го признае — не знаеше куп неща за куп неща.
Но знаеше кога е случила с метамфетамина.
— Крипто нощ! — Хвърли тръбичката на масичката и се облегна на дивана. Идваше й да вие. Огледа се. Пълно с бели псевдо негри. Някой наду музиката. Май пееше Били Коргън. „Смашинг Пъмпкинс“ са готини, нищо, че са от старата школа. А новата му група, „Зуан“, са скапани.
— Ноу рент! — крещеше Джеф, но гласът му едва се чуваше над музиката. Милион пъти му беше казала да не я нарича с тоя тъп прякор116. Той се направи, че праска няколко акорда на китара. Лигите му се стичаха по тениската „Марс Волта“ и се хилеше като хиена.
Божичко, какъв ненормалник — помисли си Лорен. Сладур, ама и отнесени от вихъра.
— Отлитам — провикна се тя.
— Не-е, айде стига ма, Ло! — Подаде й тръбичката, сякаш вече не беше изшмъркала цял буркан.
— Не мога. — Трябваше да е вече в бакалницата. Поръчали й бяха да вземе черешовото желе за тъпия великденски бут. Като че ли й пука за ядене. На кой му трябва да яде? Тя поне не познаваше такъв човек. И все пак трябваше да тръгва. — Ще ме убие, ако забравя за магазина.
Джеф направи физиономия, после се наведе над масичката и шмръкна една магистралка. Взеха го. Надяваше се, че ще я целуне за довиждане, но видя очите му, когато той се отдръпна от масичката и се облегна назад.
Сочеха север.
Лорен стана, взе чантичката и чадъра. Огледа разхвърляните като препятствия тела в различните стадии на хиперсъзнание. Прозорците бяха затъмнени със структурна хартия. Крушките до една бяха червени.
Ще се върна — каза си.
Излезе на улицата с рейбаните на носа. Още валеше (дали някога щеше да спре?), но и сивото небе й бе прекалено светло. Да не говорим, че страшно се харесваше с тъмни очила. Понякога ги носеше и нощем. От време на време — дори в леглото.
Изкашля се. Преглътна. Паренето на метадона по гърлото й сякаш й даде нов заряд.
Но беше прекалено надрусана, че да се прибира. Пък и тези дни бяха истински Багдад. Не й трябваше повече мъка.
115
Боксов салон във Филаделфия, собственост на бившия световен шампион в тежка категория Джо Фрейзър и сина му Марвис. — Б.пр.