„Лексингтън Парк“ бе стабилен район на Североизточна Филаделфия, граничещ с „Пенипак Парк“. Наоколо живееха доста полицейски служители, та нямаше кой знае колко обири. Катерещите се по балконите изглежда изпитваха някакво патологично отвращение към дула и лигавещи се ротвайлери.
Добре дошли в Ченгеландия.
Влезте на своя отговорност.
Не бе стигнала още алеята, водеща към гаража й, когато долови металното боботене и разбра, че Винсънт пристига. Трите години в пътната бяха развили силно слуха й по отношение на двигателите и явно още различаваше шума на цилиндрите, тъй като след секунда съзря как старият му харли дейвидсън, модел шавълхед от 1969 година, нахлу с рев по алеята и спря. Винсънт имаше и микробус додж, но както и всички останали мотористи, яхваше звяра моментално, щом термометърът минеше четири над нулата, че и по-рано.
Като цивилен инспектор в отдела по наркотиците, Винсънт Балзано имаше пълна свобода по отношение на външния вид. Сега, небръснат от четири дни, с протрито кожено яке и тъмни очила „серенгети“, мязаше повече на престъпник, отколкото на ченге. Тъмнокестенявата му коса бе по-дълга от всякога. Вързал я бе на опашка на тила си. Слънцето блещукаше по вечно окаченото на златна верижка около врата му разпятие.
Джесика открай време си падаше по лошите, смуглите типове.
Успя обаче да прогони тази мисъл и да си наложи смелата физиономия.
— Какво искаш, Винсънт?
Той свали черните очила и кротко попита:
— В колко часа си тръгна?
— Нямам време за глупости.
— Задавам ти елементарен въпрос, Джеси.
— А и не ти влиза в работата.
Джесика усети, че му причини болка, но за момента не й пукаше.
— Ти си моята жена — подхвана Винсънт, сякаш й четеше от буквара на живота. — Това тук е моят дом. Дъщеря ми спи тук. Как да не ми влиза в шибаната работа?
Опазил ме Бог от италиано-американски мъж — помисли си Джесика. Надали в природата се среща друг толкова обсебващ вид. В сравнение с италиано-американеца, горилата самец е направо добродушна. А още по-страшни са италиано-американските ченгета. И Винсънт, и тя бяха чеда на улицата от Южна Филаделфия.
— А, сега чак ти влиза, така ли? А влизаше ли ти, когато го вкарваше на оная putana, а? Докато чукаше дебелогъзата пудра от Ню Джърси в собственото ми легло?
Винсънт разтърка лицето си. Очите му бяха зачервени, стойката — поуморена. Явно идваше от дълго дежурство. Или от някаква друга дълга нощ.
— Колко пъти да ти се извинявам, Джес?
— Още няколко милиона, Винсънт. Дотогава ще сме остарели и вече няма да помня, че си ми изневерил.
Всеки полицейски отряд си има своите фенки, които при вида на униформата или значката биват моментално обзети от неистовото желание да се тръшнат по гръб и да разчекнат нозе. По очевидни причини най-много се натискаха на полицаите от отделите „Наркотици“ и „Борба с хазарта и проституцията“. Но Мишел Браун не бе никаква фенка. Онова с нея си беше чиста афера. Мишел Браун се чукаше с мъжа й в собствения й дом.
— Джеси.
— Точно до този разговор ми е днес. Как позна?
Чертите на Винсънт омекнаха, сякаш изведнъж се сети какъв ден е днес. Отвори уста, но Джесика вдигна ръка да го прекъсне.
— Недей — каза му. — Не точно днес.
— А кога?
Всъщност и тя не знаеше. Липсваше ли й? Отчайващо. Искаше ли той да го усети? Никога!
— Не знам.
При всичките си недостатъци, а те бяха хиляди, Винсънт Балзано все пак знаеше кога да спре да спори с жена си.
— Качвай се — рече. — Дай поне да те закарам.
Знаеше, че ще му откаже, че не иска да пристигне в „Раундхаус“ с прическа а ла Филис Дилър19.
Но пусна дяволската си усмивка — онази, с която я бе вкарал в леглото си навремето — и тя насмалко да кандиса.
— Трябва да вървя, Винсънт.
Заобиколи мотоциклета му и продължи към гаража. Успя да си наложи да не се обърне назад. Уж той й бе изневерил, а сега тя се чувстваше гадно.
Имаше някаква грешка в картинката.
Умишлено се забави с изваждането на ключовете, протака го колкото се можеше по-дълго, но дочака мига, в който харлито избоботи, измъкна се на заден ход, изрева предизвикателно и изчезна надолу по улицата.