Естествено, бяха проверили вече миналото на Патрик Фаръл. Досието му бе чисто, с изключение на един случай с хашиш през втората година от следването му и склонността да кара доста над разрешената скорост.
Сега, след като Патрик бе наел и адвокат, им се налагаше да ускорят следствието. Според Агнес Пински можело това да е човекът, който чукал на вратата на Уилем Круз. На един от насрещната обущарница му се струвало, че видял кремав лексус да паркира отсреща преди два дни. Но не бил сигурен.
При всяко положение, двама инспектори щяха да го следят неотлъчно оттук нататък.
66.
Петък, 20:00 ч.
Болката бе изтънчена — бавна вълна, която се качваше по тила му, после се спускаше надолу. Глътна таблетка викодин с помощта на гранясалата чешмяна вода в тоалетната на една бензиностанция в Северна Филаделфия.
Велики петък. Денят на разпятието.
Усещаше, че така или иначе всичко ще приключи скоро, може би още тази вечер; но същевременно щеше да се изправи лице в лице с нещо, което бе таил в себе си цели петнайсет години — нещо мрачно, насилствено и тревожно.
Искаше всичко да е наред.
Искаше да постигне симетрия.
Но първо трябваше да се отбие до едно място.
И от двете страни на улицата имаше паркирани в две колони автомобили. В тази част на града, ако улицата е блокирана, не се обаждаш в полицията, нито чукаш по вратите. Още по-малко пък надуваш клаксона. Просто включваш на задна и търсиш обходен път.
Металната врата на паянтовата долепена къща „Пойнт Бриз“ зееше, а вътре светлините бяха запалени до една. На отсрещната страна на улицата Бърн се бе приютил от дъжда под разкъсания сенник на отдавна затворената хлебарница. През еркерния прозорец срещу себе си виждаше трите картини, разкрасили стената над разтегателния диван, тапициран с кадифе с цвят на ягода. Мартин Лутър Кинг, Исус, Мохамед Али.
Току пред него, на задната седалка на ръждясал понтиак, седеше младеж, нямащ си и хабер за присъствието му. Пушеше блънт122 и се поклащаше под звуците на онова, което стигаше до него през слушалките. След няколко минути загаси блънта, отвори вратата и слезе.
Протегна се, вдигна качулката на анцуга и оправи торбестите си гащи.
— Ей — подвикна му Бърн. Главоболието се бе преобразувало в глух метроном на агонията и чукаше силно и ритмично първо по едното му слепоочие, после по другото. Имаше чувството, че му трябва само още един клаксон или фотографска светкавица, че да се отприщи майката на всички мигрени.
Младежът се обърна изненадан, но не и уплашен. Беше на около петнайсет, с тяло, което можеше да му свърши много добра работа при квартална игра на баскетбол, но нищо повече. Екипът му беше „Шон Джон“123 от игла до конец: гето стил джинси, подплатено кожено яке, мъхесто горнище с качулка.
Огледа Бърн, за да оцени опасността и дали има шанс да я избегне. Бърн държеше ръцете си на видно място.
— Кажи — проговори младежът най-после.
— Познаваше ли Мариус? — попита Бърн.
Младежът го огледа още по-внимателно. Но Бърн бе прекалено голям, че да се ебава с него.
— МГ беше мое момче — каза младежът най-после. И направи с ръка знака на JBM.
Бърн кимна. От тоя все още може да излезе нещо. Зад кървясалите в момента очи прозираше някаква колеблива интелигентност. Но имаше чувството, че младежът прекалено съзнателно изпълнява онази роля, която светът му е отредил.
Бръкна бавно във вътрешния си джоб — достатъчно бавно, та младежът да усети, че няма нищо страшно. Извади плика. Размерът му, формата му и теглото му подсказваха, че съдържанието може да е само едно.
— Майка му нали Дилайла Уотс се казва? — каза Бърн. Беше по-скоро упоменаване на факт.
Младежът хвърли поглед към долепената къща, към еркерния прозорец. Слаба жена с тъмночерна кожа, с огромни черни очила и тъмнокафява перука попиваше сълзи, докато посрещаше опечалените. Надали имаше трийсет и пет.
— Да — извърна се младежът към Бърн.
Бърн си играеше разсеяно с ластика около дебелия плик. Така и не беше преброил колко има вътре. Когато го пое онази нощ от Гидеън Прат, нямаше повод да се съмнява, че липсва дори цент от договорените пет хиляди долара. Сега пък съвсем нямаше причина да ги брои.
— Предай това на мисис Уотс — каза. Задържа погледа на младежа за няколко равномерни секунди — поглед, който и на двамата бе добре познат и не се нуждаеше от допълнения или обяснения.
123
„Sean John“ — колекция облекла, основана през 1998 г. от хип-хоп звездата Шон Джон Комбс (р. 1969), известен още като Пъф Деди, П. Диди и Диди. — Б.пр.