Запали черокито, набра 1060 и чу съобщението на Радио KYW, че по магистралата 1–95 има задръстване. Погледна часовника. Имаше време да влезе в града по Франкфърд Авеню.
На излизане от алеята забеляза спрялата пред дома на семейство Арабиата линейка. Пак ли? Хвана погледа на Лили Арабиата, която й махна. За кой ли път, откакто бяха съседи, Кармин Арабиата бе получил редовния си седмичен фалшив сърдечен удар. Стигна се дотам, че от градската „Бърза помощ“ вече отказаха да им пращат линейка, та се наложи семейството му да прибегне до частна служба за спешна помощ. Махането на Лили имаше двояко значение. Първо, да й пожелае добро утро. И второ, да съобщи на Джесика, че на Кармин нищо му няма. Поне до следващата седмица.
Докато караше към Котмън Авеню, Джесика се сети за глупавото спречкване с Винсънт, което можеше да предотврати, ако бе дала прост отговор на първия му въпрос. Предната вечер бе ходила на организационно събрание на католическата кампания за събиране на хранителни помощи. Отиде с един стар семеен приятел, Дейви Пицино, който бе метър и петдесет и пет на токчета. От младини ходеше на годишното им събрание и най-малко го броеше за „излизане“, но от къде на къде дължи обяснения на Винсънт. Та Дейви Пицино се изчервяваше дори от рекламите на козметика на „Самърс Ив“. На трийсет и осем години бе най-възрастният жив девственик на изток от Алегените20. Дейви Пицино си бе тръгнал в девет и половина.
Но фактът, че Винсънт я бе следил, я пищиса.
Да си мисли каквото ще.
Наблюдаваше промените в кварталите по пътя й към градския център. Не познаваше друг град с подобно раздвоение между мизерията и разкоша. Нито пък град, който повече се гордееше с миналото си, а същевременно копнееше страстно по бъдещето.
Видя двама смели джогъри да се катерят към Франкфърд и спомените й се отприщиха.
Започнала бе да бяга с брат си, когато той бе на седемнайсет, а тя на тринайсет — кльощава, с щръкнали лакти, щръкнали плешки и ръбести колене. През първата година изобщо не се вместваше нито в темпото, нито в крачката му. Майкъл Джовани бе почти метър и осемдесет висок, а мускулестото му тяло тежеше осемдесет и един килограма.
Тичаха по улиците на Южна Филаделфия и в пек, и в дъжд, и в сняг; Майкъл вечно на няколко крачки пред нея, а тя постоянно напъваща се да не изостава и в тих възторг от грациозността му. Веднъж само го победи, до стълбите на катедралата „Сейнт Пол“ на четиринайсетия си рожден ден, и Майкъл все се кълнеше, че го е надбягала. Но тя си знаеше, че я бе пуснал.
Когато Джесика беше на пет години, майка им почина от рак на гърдата. От този ден насетне Майкъл се бе грижил за нея всеки път, щом охлузеше коляно или изживяваше сърдечно страдание, или станеше обект на някой махленски нахалник.
Бе на петнайсет, когато Майкъл последва стъпките на баща им и влезе в морската пехота. Спомни си с каква гордост го бяха посрещнали през първия му домашен отпуск в парадна униформа. Нямаше приятелка на Джесика, която да не бе влюбена до уши в Майкъл Джовани, в карамелените му очи и закачливата усмивка, в лекотата, с която разговаряше и със старци, и с деца. Знаеха, че след като изслужи срока си, пак ще последва стъпките на баща им и ще стане полицай.
Бе на петнайсет, когато Майкъл — редник от първи батальон, единайсети морско-пехотински полк — загина в Кувейт.
От този ден баща им — носителят на три полицейски ордена, който още носеше във вътрешния си джоб картона, с който покойната му съпруга е била интернирана — затвори докрай сърцето си и допускаше на територията му единствено внучка си. Макар и дребен на ръст, в компанията на сина си Питър Джовани се чувстваше сякаш е поне три метра висок.
Джесика имаше намерението да следва право, но в момента, в който им донесоха вестта за гибелта на Майкъл, осъзна, че и тя ще постъпи в полицията.
И сега, в началото на нещо като нова кариера в един от най-уважаваните отдели на всяко полицейско управление в държавата, правото май отиваше в страната на мечтите.
Освен ако някой ден…
Освен…
На влизане в паркинга на „Раундхаус“, Джесика изведнъж си даде сметка, че нищо не помни. Мозъкът й бе изръсил всичко — до последната запетая, — което бе учила за процедури, улики и онова, което бе попила през годините, прекарани на улицата.
Да не би сградата да е станала по-голяма — зачуди се тя.
Видя отражението си във входната врата. Облякла бе един доста скъп костюм с пола и бе обута във възможно най-практичните за една полицайка обувки. Нищо общо със скъсаните джинси и тениски, които носеше като студентка в Темпъл през шеметните години преди да срещне Винсънт, преди да се роди Софи, преди да постъпи в Академията, преди всичко… това. Пълно безгрижие. А сега светът й бе основан на тревоги и обрамчен от грижи под пробития покрив от безпокойство.
20
Алегени — голяма планинска верига в Северна Америка, пресичаща щатите Пенсилвания, Мериленд, Вирджиния и Западна Вирджиния. Част от системата на Апалачите. — Б.пр.