— Дълга история. И до нея ще стигнем. — Докато се ръкуваха, Бърн се усети, че името й му е познато. — Да не си съпругата на Винсънт Балзано?
Исусе Христе, възкликна наум Джесика. Седем хиляди ченгета в града, а можеш да ги събереш в една телефонна кабина. Увеличи килограмите на квадратен сантиметър на захвата си.
— Само по име — отвърна.
Кевин Бърн схвана намека. Направи лека гримаса от болка, после се усмихна:
— Ясно.
Преди да я пусне, Бърн задържа погледа й за няколко секунди така, както можеше да направи само един ветеран от полицията. На Джесика и това й бе известно. Знаеше, че полицаите от всеки отдел са своего рода затворено общество, с особена спойка помежду им, винаги готови да се бранят един друг. Когато постъпи в пътната полиция, трябваше всеки ден да доказва себе си. Но след една година бе готова да мери сили с най-добрите. След две години можеше да прави J-завой22 върху пет сантиметра дебел лед, да тунингова на тъмно форд шелби мустанг ГТ и да разчете серийния номер върху таблото на заключена кола през смачкан пакет от цигари „Куул“.
Но когато срещна погледа на Кевин Бърн и му го върна, нещо стана. Не бе сигурна дали е за добро, но успя да му покаже, че не е новобранец и че не е стигнала до отдела благодарение на водопроводната си система.
Пуснаха си ръцете, когато на бюрото с нарядите иззвъня телефонът. Бърн вдигна и записа някои неща.
— На въртележката сме — каза Бърн. Въртележката бе списъкът с нарядите на дежурните инспектори. Сърцето й падна в петите. Колко време мина, откакто бе постъпила? Четиринайсет минути? Нямаше ли срок за навлизане?
— Мъртва в наркоманския квартал — добави Бърн.
Явно няма.
Бърн я изгледа с някакъв примес от усмивка и предизвикателство:
— Добре дошла в отдел „Убийства“.
— Откъде познаваш Винсънт? — попита Джесика.
Прекосили бяха няколко пресечки в мълчание. Бърн караше стандартен форд таурус. Мълчанието им бе неловко, като на първа среща между непознати, което не бе далеч от истината.
— Преди година хванахме един дилър във Фиштаун. Доста дълго го издирвахме. Търсехме го за убийството на един от информаторите ни. Истинска гад. Ходеше със затъкната в колана си брадвичка.
— Очарователно.
— Нали? Както и да е. Случаят бе възложен на нас, но от „Наркотици“ уредиха някаква сделка, та да го примамят. Когато дойде часът да нахлуем, около пет сутринта, се бяхме събрали шестима — четирима от „Убийства“ и двама от „Наркотици“, Излизаме от микробуса, проверяваме шоковете, оправяме бронежилетките, приготвяме се да разбием вратата. Знаеш процедурата. И изведнъж — Винсънт го няма. Оглеждаме се, надничаме зад буса, под буса. Няма никой. И в гробната тишина изведнъж чуваме: Легни… легни… ръцете зад гърба, шибано копеле мръсно! И това се чува отвътре, от къщата. Какво се оказва? Докато ние се туткаме, Винсънт нахълтал през вратата и го гепил.
— Типично в негов стил — призна Джесика.
— А колко пъти е гледал „Серпико“? — попита Бърн.
— Ами имаме го и на дивиди, и на видео.
— Голяма работа е той — засмя се Бърн.
— Абе голямо нещо е…
Следващите няколко минути прекараха в познаваш-ли-този-или-онзи, кое-училище-си-завършил/а, кого-си-арестувал/а. Накрая пак стигнаха до семейните въпроси.
— Вярно ли е, че Винсънт навремето бил семинарист? — попита Бърн.
— За десетина минути — отвърна Джесика. — Нали знаеш как стават тия работи тук. Щом си мъж и италианец, имаш три избора: семинария, полиция или бетон. И тримата му братя са в строителния бизнес.
— Ако си ирландец, ставаш водопроводчик.
— Нали ти казвам — рече Джесика.
Макар Винсънт да се мъчеше да мине за квартален гамен от Южна Филаделфия, имаше бакалавърска степен по хуманитарните науки от Темпъл, с втора специалност история на изкуството. В библиотеката му до „Полицейския устав“, „Наркотиците в обществото“ и „Методика за борбата с наркоманията“ стоеше доста прелистван екземпляр на „История на изкуството“ от Х. У Джансън. Приликата с Рей Лиота23 и позлатеният медальон против уроки бяха само за заблуда на разузнаването.
— Та какво станало с призванието на Винс?
— Нали го познаваш? Смяташ ли, че е роден да живее в дисциплина и послушание?
— Да не говорим за безбрачие — разсмя се Бърн.
Без шибан коментар, каза си Джесика.
22
Маневра, при която движещ се на заден ход автомобил се завърта така, че да продължи в същата посока, но на преден ход. — Б.пр.