— Задръж и обувките му — добави Бърн.
Уидърс се накани да възроптае, но Бърн вдигна ръка да го спре:
— Ще ти дадем нов чифт, мистър Уидърс.
— Дано са добри като тия — рече Уидърс. — Вървя много пеш. Тия тъкмо ги очупих.
Бърн се обърна към Джесика:
— Можем да разпитаме наоколо, но предполагам, че най-вероятно не е от тази махала.
Изказването му бе по-скоро риторично. Човек трудно можеше да си представи, че някой все още обитава тези къщи, а още по-малко — бяло семейство с момиче в черковно училище.
— Посещавала е „Назарийн Академи“29 — каза Джесика.
— Откъде разбра?
— По униформата.
— Какво й е специалното?
— Моята още е в гардероба ми. Навремето и аз я завърших.
6.
Понеделник, 10:55 ч.
„Назарийн Академи“ е най-голямата католическа девическа гимназия във Филаделфия с над хиляда ученички от девети до дванайсети клас. Открита през 1928 г., тя е разположена върху трийсет акра в Североизточна Филаделфия и е произвела през годините ред видни личности от града, включително индустриалки, политици, лекарки, юристки и художнички. В „Назарийн“ се помещаваше и администрацията на още пет училища от епархията.
По времето, когато Джесика учеше в нея, гимназията бе на първо място в академично отношение в целия град. Печелеше всички градски олимпиади по всички възможни предмети, от рода на предаваните по местната телевизия състезания, на които петнайсет и шестнайсетгодишни младежи и девойки с шини на зъбите седят зад покрити със сукно маси и рецитират разликите между вазите на етруските и онези на гърците, или изброяват основните дати на битките през Кримската война.
От друга страна, „Назарийн Академи“ бе абонирана за последното място на всяко градско спортно състезание — рекорд, който надали щеше да бъде подобрен. И до днес младите наричат ученичките й „спазарянките“30.
Още щом влязоха с Бърн през главния вход, тъмната ламперия с плесен по горните ръбове в съчетание със сладникавия тестен аромат на столова храна върна Джесика в девети клас. Винаги се бе учила добре и рядко вършеше бели — въпреки многобройните лудории на братовчедка си Анджела — и все пак разредената академична атмосфера и близостта на кабинета на директорката я изпълни с някакъв неясен и безформен ужас. На бедрото й висеше девет милиметров пистолет, почти бе навършила трийсетте, а се боеше до смърт. Сигурно и след петдесет години да влезеше в тази сграда, чувството щеше да си е същото.
Докато стигнат по коридорите до канцеларията, звънецът би и от класните стаи се изсипаха стотици момичета в карирани поли. Шумът бе оглушителен. Още в девети клас Джесика бе един и седемдесет и три и тежеше петдесет и седем килограма. Запазила бе тази статистика и досега, плюс–минус две кила, в повечето случаи — плюс. Тогава бе по-висока от деветдесет на сто от съученичките си. Сега поне половината момичета й се сториха по-високи, или поне колкото нея.
Вървяха след една група момичета по посока на дирекцията. Джесика ги наблюдаваше и сравняваше със съученичките си. Преди дванайсет години онази отляво, спореща на възвисок глас, щеше да е Тина Манарино — първата, която си направи френски маникюр, и първата, която внесе тайно половинка прасковен шнапс на коледната им сбирка. Пълничката до нея, навила колана на полата си в противовес на правилото ръбът й да е на два сантима от пода, когато си коленичила, щеше да е Джуди Дейли. Според последните сведения, с които разполагаше, Джуди бе вече Джуди Пресмън и имаше четири дъщери. Ето докъде водят късите поли. Джесика щеше да е момичето отдясно — източена, непохватна и кокалеста, винаги заслушана, наблюдателна, пресметлива и уплашена от всичко, макар да не го показваше. Пет части манталитет, една част стомана.
Вместо сони уокмени, сега момичетата носеха МРЗ-плейъри и слушаха Кристина Агилера и „Фифти Сент“ вместо Брайън Адамс или „Бойз Ту Мен“. Прехласваха се по Аштън Качър вместо по Том Круз.
Добре, де, и по Том Круз все още се прехласваха.
Всичко се променя.
А всъщност няма нищо ново.
И в кабинета на директорката не забеляза съществени промени. Пак блажна боя с цвят на яйчена черупка по стените, пак аромат на лавандула, примесена с политура.
Директорката, сестра Вероник, бе на шейсет и нещо и приличаше на птица, с пъргави сини очи и още по-пъргави движения. По времето на Джесика директорка бе сестра Изолд, но сестра Вероник можеше напълно да мине за близначка на по-възрастната монахиня — енергична, бледа и с нисък център на тежестта. Движенията й издаваха целенасоченост, каквато се добива от дългогодишното укротяване и дисциплиниране на млади момичета.