Умрели бели момички-католички.
В Нарколандия.
Прекрасно.
8.
Понеделник, 12:50 ч.
На обяд се разделиха. С един служебен таурус Джесика тръгна обратно към „Назарийн Академи“. По магистралата 1–95 трафикът бе слаб, но дъждът упорстваше.
Първо проведе кратък разговор с Доти Такач, шофьорката на училищния автобус, който събираше децата от махалата на Теса. Жената бе силно разстроена от новината за смъртта на Теса, ридаеше неутешимо, но все пак успя да каже на Джесика, че Теса я нямало на спирката в петък сутринта и че не си спомняла да е виждала подозрително лице да се мотае около спирката, нито по останалата част от маршрута. Добави, че все пак работата й била да гледа пътя.
Сестра Вероник уведоми Джесика, че доктор Паркхърст си тръгнал на обед, но оставил домашния си адрес и телефонните си номера. Освен това каза, че последният час, на който Теса присъствала в четвъртък, бил по втора година френски. Доколкото Джесика си спомняше, от всяка ученичка на гимназията се искаше да изкара две години по някакъв чужд език, за да се дипломира. Никак не се изненада, че френският все още се преподава от старата й учителка Клер Стендал.
Откри я в учителската стая.
— Теса се учеше прекрасно — каза Клер. — Мечта-дете. Чудесна граматика, безгрешен синтаксис. Винаги предаваше домашните си навреме.
Разговорът с мадам Стендал върна Джесика с дузина години назад, макар това да бе първото й влизане в тайнствената учителска стая. Както и много от другите ученички, тя винаги си я бе представяла като някакво съчетание от нощен клуб, мотелска стая и добре заредена пушалня на опиум. Установи разочаровано, че през цялото това време тя си е била една уморена обикновена стая, съдържаща три масички с охлузени метални столове околовръст, малка група диванчета и чифт очукани самовари за кафе.
Самата Клер Стендал бе съвсем друга история. Около нея продължаваше да няма нищо уморено или обикновено. Висока и елегантна, с костна система, за каквато всички жени си мечтаят и с тънка, гладка кожа. Джесика и съученичките й постоянно й завиждаха на гардероба: пуловери „Прингъл“, костюми „Нипон“, обувки „Ферагамо“, палта „Бърбери“. Косата й със сребърните кичури бе по-къса, отколкото си я спомняше, но Клер Стендал, макар и стигнала средата на четирийсетте, продължаваше да е впечатляваща дама. Интересно дали мадам Стендал още я помнеше?
— Имаше ли притеснен вид напоследък? — запита Джесика.
— Както може да се очаква, болестта на баща й доста й тежеше. Доколкото разбирам, тя се е грижела за цялото домакинство. Миналата година й се наложи да поиска триседмичен отпуск, за да се грижи за него. Но никога не е пропускала домашно.
— Спомняте ли си по кое време стана това?
Клер се замисли за миг.
— Ако не се лъжа, беше точно около Деня на благодарността42.
— Когато се върна, да сте забелязали нещо променено у нея?
Клер хвърли поглед на ръмящия навън дъжд.
— Сега, като се замисля, наистина ми се стори малко по-затворена. Сякаш вземаше по-малко участие в груповите беседи.
— Качеството на работата й спадна ли?
— Напротив, стана още по-старателна.
— Имаше ли близки приятелки от класа си?
— Теса бе учтива и възпитана, но мисля, че нямаше близки приятелки. Мога да разпитам, ако желаете.
— Ще ви бъда благодарна — отвърна Джесика. Подаде визитка на Клер, която й хвърли бегъл поглед и я прибра в чантичката си — малка, тънка „Воатон Онфльор“. Naturellement43.
— Понякога казваше, че искала да отиде във Франция — добави Клер.
Джесика си спомни, че и тя бе казвала същото. Нямаше момиче, което да не го бе казало. Но и не знаеше някоя нейна съученичка да е отишла.
— Теса обаче не беше от онези, които си мечтаят за романтични разходки край Сена или да пазаруват от Шанз-Елизе — продължи Клер. — Тя искаше да работи с обществено онеправдани деца.
Джесика си записа някои неща, макар и сама да не знаеше защо.
— Споделяла ли е някога с вас нещо за личния си живот? Някой, който да я е закачал?
— Не — отвърна Клер. — Но в сравнение с вашия престой в училище нещата не са се променили кой знае колко. Дори по отношение на мен. Ние сме възрастни и ученичките ни възприемат като такива. Шансът да ни се доверят, е точно толкова голям, колкото да се доверят на родителите си.
На Джесика й се щеше да попита Клер за Брайън Паркхърст, но това не бе нищо повече от догадка. Реши да го премълчи.
42
Четвъртият четвъртък на месец ноември — официален празник в САЩ в памет на първите колонизатори. Съчетава се със съботата и неделята в така наречения дълъг уикенд. — Б.пр.