— Не е кой знае колко.
— Дръж ме в течение, а?
Дадено, Клъч — рече на себе си Бърн. Сграбчи ръката на Джими и леко я стисна.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Поднос със свински ребърца би свършил работа. С наденички за гарнитура.
— И диетичен спрайт, нали?
Джими се усмихна, а клепачите му се притвориха. Изморил се беше. Бърн се отправи към вратата с надеждата да се добере до зеления покой на коридора преди да го е чул, с желанието да беше в болницата „Мърси“, за да разпитва свидетел, а Джими да е зад гърба му, лъхащ на „Марлборо“ и „Олд Спайс“.
Но не успя.
— Не ме искат обратно, нали? — попита Джими.
Бърн затвори очи, после ги отвори, като се надяваше изразът му да излъчва нещо като вяра. Извърна се.
— Напротив, Джими.
— Изобщо не можеш да лъжеш като ченге, знаеш ли? Чудя се как и един случай сме успели да разплетем.
— Ти само гледай да оздравееш. Ще си в отдела още преди Деня на падналите във войните52. Уверявам те. Ще се изнесем всички във „Финигънс Уейк“ и ще пием по едно за „бог да прости“ малката Деърдре.
Джими махна вяло с ръка за довиждане, после се извърна към прозореца. След няколко секунди вече спеше.
Бърн остана загледан в него цяла минута. Искаше да му каже още много неща, но и за тях щеше да остане време.
Нали?
Да му остане време да каже на Джими колко важно е било приятелството им през всичките тези години, как именно от него се е научил да действа като истински полицай. Да му каже, че без него градът просто не е същият.
После Кевин Бърн се извърна, излезе в коридора и се запъти към асансьорите.
Бърн се застоя пред болницата. Ръцете му трепереха, а гърлото му се бе стегнало от обзелите го чувства. Пет пъти щракна запалката, докато успя да запали.
От много години не бе плакал, но все още си спомняше за онзи миг, в който за пръв път бе видял баща си да плаче. Баща му бе голям колкото къща, истински представител на района около Втора улица, прославен участник в новогодишния градски парад, майстор на ирландското изкуство на бой с къси прътове, способен да качи четири трийсетсантиметрови бетонни блокчета по стълба без поставка на рамото. В очите на десетгодишния Кевин плачът му го бе умалил до размерите на всички останали бащи. Падрейг Бърн бе рухнал зад дома им на Рийд Стрийт в деня, в който му бяха казали, че жена му се нуждае от операция от рак. Оказа се, че на Маги О’Конел Бърн й било писано да живее още двайсет и пет години, но тогава никой не знаеше. Баща му се бе изправил пред любимата си праскова и трепереше като тревичка по време на буря. А Кевин го гледаше от прозореца на стаята си на горния етаж и плачеше заедно с него.
Никога нямаше да забрави тази сцена.
Оттогава не бе плакал.
Но сега му се ревеше.
Джими.
10.
Понеделник, 13:10 ч.
Момичешки приказки.
За мъжката част на човечеството надали има по-неразбираем език. Съмнявам се. Всеки, който е бил допуснат дори и за кратко време до разговор между млади жени, си е дал сметка, че няма по-трудна задача от тази да разгадаеш простите думи, които шепа американски тийнейджърки си подмятат. Прословутият код „Енигма“ от Втората световна война направо си е ясен като бял ден.
Седя в едно от кафенетата на „Старбъкс“ на ъгъла на Шестнайсета улица и Уолнът Стрийт, а пред мен изстива чаша latte. На съседната маса седят три тийнейджърки. Между хапките бишкоти и глътките бяла шоколадова мока изстрелват картечни откоси клюки и намеци — тъй усукани, тъй неструктурирани, че едва успявам да следя разговора им.
Секс, музика, училище, филми, секс, коли, пари, секс, дрехи.
Само да ги слушам се изморявам.
Спомням си, че на младини, когато ставаше дума за секс, имаше четири ясно дефинирани „точки“. Сега, ако не ме лъже слухът, между тях има и междинни спирки. Между втората и третата например имало „лигава“ втора — става дума, доколкото схващам, за мъжки език по женска гърда. После има и „лигава“ трета, която означава орален секс. От тях, благодарение на епохата — деветдесетте години — нито една не минава изобщо за секс, а за някаква „свалка“.
Невероятно увлекателно.
Най-близкото до мен момиче е червенокосо, на около петнайсет. Чистата й лъскава коса е хваната на опашка с черна кадифена лента. Тишъртката й е тясна, светлосиня, върху впити по бедрата бежови джинси. Седи с гръб към мен и забелязвам, че джинсите са изрязани ниско, та докато се накланя напред и убеждава в нещо приятелките си, между черния кожен колан и долния ръб на блузката пред очите ми се открива мъхеста бяла кожа. Толкова близо е — само на сантиметри всъщност, — че виждам дори прешлените на гръбнака й и забелязвам, че е леко настръхнала от повея на климатика.