— Добре, това обяснява „не“-то. А „да“-то?
Уайрич се поколеба за миг, после дръпна чаршафа до бедрата на Теса. Краката й бяха леко разтворени. Но онова, което Джесика съзря, й спря дъха.
— Божичко — изстена, преди да успее да се спре.
Настъпи мълчание. Всеки един от тримата остана сам с мислите си.
— Кога е направено? — попита Бърн най-сетне.
Уайрич се прокашля. Явно мисълта го измъчваше от известно време, а и при целия си стаж май друг път не бе виждал подобно нещо.
— По някое време през последните дванайсет часа.
— Преди да настъпи смъртта?
— Преди — отвърна Уайрич.
Джесика погледна пак тялото; образът на крайното унижение, което момичето е преживяло, се загнезди в едно ъгълче на мозъка й, където сигурно щеше да остане още много дълго време.
Теса Уелс не само е била отвлечена от улицата на път за училище. Не само е била приспана и отнесена на място, където някой е пречупил врата й. Не само е била осакатена с прекарания през дланите й болт, който ги е запечатал в молитвена поза. Онзи, който е свършил всичко това, накрая е добавил и окончателното безчестие, от което на Джесика й се повдигна.
Зашил беше вагината на Теса Уелс.
И то с едри, груби бодове с дебел черен конец, прекаран на кръст.
12.
Понеделник, 18:00 ч.
Дж. Алфред Пруфрок56 бе премерил живота си на чаени лъжички. Саймън Едуард Клоуз го измерваше със сроковете за приключване на отделните броеве. А до приключването на утрешния печатен брой на „Рипорт“ оставаха по-малко от пет часа. И докато гледаше водещите новини на местната вечерна емисия, си даде сметка, че засега няма материал.
В средата на репортерите от така наречения легитимен печат го третираха като изгнаник, като клоун със спирален бележник и с постоянно присвити очи, дължащи се на дългогодишната употреба на евтини готови очила. Гледаха го така, както се гледа дете, страдащо от монголоизъм — с фалшиво съчувствие и ерзац добронамереност, но и с изражение, което говореше: „Не можем да ви изхвърлим от партито, но, за бога, не пипайте порцелановите статуйки.“
Пет-шест репортери, мотаещи се около отцепеното местопрестъпление на Осма улица, почти не го и погледнаха, когато пристигна с десетгодишната си хонда акорд. Него ако питаха, предпочиташе пристигането му да е малко по-дискретно, но ауспухът му — прикрепен наскоро към манифолда след успешна пепси-кенектономия — настояваше пръв да обяви предстоящото събитие. Още от предната пряка му се струваше, че дочува подхилкванията им.
Местопрестъплението бе оградено с жълта полицейска лента. Саймън обърна и подкара към Джеферсън, после вляво по Девета. Град — призрак.
Слезе и провери батериите на касетофона. Пооправи вратовръзката и ръбовете на панталона. Често си мислеше, че ако не харчи всичките си пари за дрехи, ще може да си позволи по-скъпа кола или жилище. Но в крайна сметка сам се убеждаваше, че след като прекарва повечето си време на улицата, винаги можеше да мине за по-заможен поне пред онези, които не виждаха колата или апартамента му.
Нима в шоубизнеса всичко не опираше до имиджа?
Намери алеята, която водеше напряко към обекта, и тръгна по нея. Обаче видя застаналия зад къщата униформен полицай — но пък нито един репортер наоколо, поне засега — и се върна до колата, за да приложи трика, който бе научил преди години от един печен стар папарак.
Десет минути по-късно се приближи към полицая зад къщата. Онзи, черен и огромен колкото защитник по американски футбол, вдигна една от месестите си ръце да го спре.
— Какво става? — запита Саймън.
— Намирате се на местопрестъпление, сър.
Саймън кимна. После извади репортерската си карта.
— Саймън Клоуз от „Рипорт“.
Никаква реакция. Със същия успех можеше да му обяви и че е капитан Немо от „Наутилус“.
— Ще трябва да говорите с водещия разследването инспектор — обясни му полицаят.
— Естествено — отвърна Саймън. — А кой може да е той?
— Може да е инспектор Бърн, сър.
Саймън си го записа, сякаш току-що му бяха съобщили важна подробност.
— А как й е първото име?
Полицаят се замисли:
— На кого?
— На инспектор Бърн.
— Нейното първо име е Кевин.
Саймън се постара да изглежда объркан. Двете години в гимназиалната театрална трупа, включително ролята на Алджернън в „Колко е важно да бъдеш сериозен“, се оказаха от полза.