— А, извинявайте — рече. — Чух, че някаква жена разследвала случая.
— Това ще да е инспектор Джесика Балзано — отсече полицаят с удивителен знак и сбръчкване на веждите, които съобщиха на Саймън, че разговорът е приключен.
— Много ви благодаря — каза Саймън и се оттегли по алеята. Извърна се и чевръсто засне полицая. Онзи незабавно се хвана за радиото, а това означаваше, че само след минута — две официално ще отцепят алеята зад долепените къщи.
Когато стигна до Девета улица, вече го чакаха двама репортери, застанали зад жълтата лента, която им препречваше пътя — жълта лента, която самият Саймън бе опънал там само преди няколко минути.
Приближавайки двамата, забеляза изражението на лицата им. Саймън се приведе и мина под лентата, отлепи я от стената и я подаде на Бени Лозейдо, репортера от „Инкуайърър“.
На лентата имаше надпис „ДЕЛ-КО АСФАЛТ“.
— Да ти го начукам, Клоуз — каза Лозейдо.
— Нека първо да вечеряме, любов моя.
Саймън седна в колата и зачопли паметта си.
Джесика Балзано.
Откъде му бе познато това име?
Взе броя на „Рипорт“ от предишната седмица и го запрелиства. Видя го едва когато стигна до постната спортна страница. Женски боксови мачове в „Блу Хорайзън“. Обявата бе малка, на четвърт колонка.
А най-отдолу пишеше: ДЖЕСИКА БАЛЗАНО — МАРИЕЛА МУНЬОС.
13.
Понеделник, 19:20 ч.
Стигна до пристанищния район преди мозъкът му да бе намерил възможност или желание да му каже „не“. Откога не бе идвал насам?
Осем месеца, една седмица и два дни.
От деня, в който намериха тялото на Деърдре Петигрю.
Отговорът му бе точно толкова известен, колкото и причината за завръщането му.
Дошъл бе да презареди електричеството в кръвта си, да се включи още веднъж във вената с лудост, която течеше под асфалта на града му.
Едно малко отклонение до ада. Кратка екскурзия, току зад дверите му. Дотолкова щеше да се справи.
„Дюсиз“ бе защитена къща за наркотици — стара пристанищна сграда под моста „Уолт Уитмън“ близо до Пакър Авеню, на няколко метра от брега на реката Делауеър. Разни бандити бяха изографисали графитите си по стоманената предна врата, която се охраняваше от главорез–канара с прякора Сириъз57. В „Дюсиз“ не се влизаше случайно. Всъщност къщата си бе спечелила прозвището преди повече от десет години. Първоначално „Дюсиз“ бе името на един отдавна затворен бар, в който един много лош човек на име Лутър Уайт седеше и пиеше през онази нощ преди петнайсет години, когато в бара влязоха Кевин Бърн и Джими Пюрифай — нощта, в която двама от тях умряха.
Именно оттук започнаха черните времена на Кевин Бърн.
Точно тук прогледна.
Тук сега продаваха крек.
Но Кевин Бърн не идваше заради наркотика. Вярно, през годините бе опитал всяко познато на човечеството вещество, дано да спре обзелите съзнанието му видения, но нито едно не му беше подействало. Доста години бяха изминали, откакто престана да поема всичко друго, освен викодин или бърбън.
Дошъл бе да си поиска обратно душевната настройка.
Отвори нова бутилка „Олд Форестър“ и си направи равносметка на изминалото денонощие.
В деня, в който окончателно потвърдиха развода му, почти преди година, двамата с Дона се бяха зарекли, че веднъж седмично ще вечерят заедно, като семейство. И независимо от пречките, с които работата им ги изненадваше, в продължение на годината не бяха пропуснали нито една седмица.
Днес се пребориха, говорейки под носовете си, с още една вечеря. Жена му му се струваше чист, равен хоризонт, а бъбренето на масата — паралелен монолог от механични въпроси и стандартни отговори.
През последните пет години Дона Съливън Бърн се явяваше агент номер едно на най-голямата и най-престижна фирма за имоти във Филаделфия и паричните им доходи бяха стабилни. Това, че живееха в долепена от двете страни къща на Фитлър Скуеър, не се дължеше на факта, че Бърн бе едно страхотно ченге. Ако разчитаха на неговата заплата, щяха да живеят в Пензпорт.
Навремето, през лятото на брака им, обядваха заедно в Сентър Сити два или три пъти седмично, през което време Дона му разправяше за успехите си, за редките си провали, за умелото маневриране из джунглата от доверителни сметки, крайни цени, изхабявания, пропуснати плащания и принадлежащи сгради. Погледът на Бърн неизменно се изцъкляше — така и не правеше разлика между базисна точка58 и балонче за дъвка, — макар да не преставаше да се диви на енергията и ентусиазма й. Бе започнала кариерата си доста след като бе навършила трийсет и се чувстваше щастлива.
58
Basis point — базисна точка: най-малката мярка при обявяване (котиране) на доходността на облигации и други финансови инструменти, равна на 1/1000 от един процентен пункт или 0,01 процент. — Б.пр.