Патрик отпи от чашата си:
— Като говорим за ненормалници, та се сетих. Разбрах, че ти се е паднало онова убийство на Осма улица.
— Това пък откъде го знаеш?
— Имам си свои източници — намигна й той.
— Да — призна Джесика. — Първото ми дело. Слава тебе, Господи.
— Толкова ли е лошо, колкото разправят?
— Даже още повече.
Джесика му описа накратко положението, което бяха заварили.
— Боже милостиви — изпъшка Патрик, докато слушаше списъка от ужаси, сполетели Теса Уелс. — Всеки ден ми се струва, че всичко вече съм видял, и всеки ден научавам нещо ново.
— Много ми е мъчно за баща й — каза Джесика. — Тежко болен е. Преди няколко години загубил жена си. Теса му била единствена дъщеря.
— Кой знае какво му е на човека. Да загубиш детето си.
И Джесика не можеше да си представи мъката му. Ако, не дай боже, загубеше Софи, животът й щеше да свърши.
— Доста трудна задача като за начало — рече Патрик.
— Абсолютно си прав.
— Ти добре ли си?
Джесика се замисли, преди да му отговори. Патрик умееше да задава въпроси от този род. Да те накара да почувстваш, че наистина е загрижен за теб.
— Да. Нищо ми няма.
— Как е партньорът ти?
Този въпрос поне беше лесен.
— Добър е. Адски добър.
— В какъв смисъл?
— Ами, има един такъв особен стил на държане с хората — поясни Джесика. — Да ги накара да му говорят. Страх ли е, уважение ли е, не знам. Но действа. Поразпитах и за успеваемостта му. Не се побира в таблицата.
Патрик огледа заведението, после погледът му пак спря на Джесика. Пусна полуусмивка — една от онези, от които стомахът й омекваше.
— Какво има? — попита го тя.
— Mirabile visu — отвърна Патрик.
— И аз винаги така казвам — рече Джесика.
Патрик се засмя:
— На латински е.
— И какво значи на латински? Кой ти еба мамата на физиономията ли?
— Не. Означава „ти си една прекрасна гледка“.
Доктори, рече си Джесика. Дай им да те шашват с латинския си.
— Ами… sono sposato61 — отговори Джесика. — На италиански значи: „Мъжът ми ще пръсне шибаните чела и на двама ни, ако влезе тук сега.“
Патрик вдигна ръце в знак, че се предава.
— Стига толкова за мен — каза Джесика, докато се укоряваше наум, че изобщо е споменала за Винсънт. На това парти той не беше поканен. — Кажи ми какво става с теб напоследък.
— Ами в „Сейнт Джоузеф“ сме постоянно заети. Няма и миг скука — каза Патрик. — А и чакам да ме поканят от галерията „Ажър“ да направя изложба.
Освен дето беше страхотен лекар, Патрик свиреше на виолончело и бе талантлив художник. Навремето, докато ходеха, бе направил пастелен портрет на Джесика. Естествено, Джесика го бе скрила под куп боклуци в гаража.
Продължи да отпива по малко от уискито, а Патрик си поръча второ. Разговорът им потръгна, флиртуваха неусетно, като едно време. Докосването на ръката, наелектризиращото разминаване на краката под масата. Патрик спомена, че работел доброволно и в някаква нова безплатна клиника на Поплар Стрийт. Джесика пък смятала да пребоядиса всекидневната. В компанията на Патрик Фаръл се чувстваше сякаш е изметът на обществото.
Към единайсет Патрик я изпрати до колата й, паркирана на Трета улица. Както и очакваше, стигнаха до сюблимния момент. Скочът й помогна да го преодолее без проблем.
— Какво ще кажеш за… вечеря идната седмица? — попита Патрик.
— Ами… нали знаеш… — замънка Джесика.
— Само като приятели — добави Патрик. — Нищо неприлично.
— Тогава няма смисъл — рече Джесика. — Ако ще сме прилични, за какво да се хабим?
Патрик пак се разсмя. Джесика бе забравила колко чаровен бе смехът му. С Винсънт отдавна не бяха намирали поводи за смях.
— Добре. Дадено — съгласи се Джесика, след като потърси и не успя да намери дори една причина да не отиде на вечеря със стар приятел. — Защо пък не?
— Прекрасно — рече Патрик. Приведе се и нежно целуна охлузената й дясна буза. — Ирландско биле — добави. — До утре ще ти мине. Само гледай какво става.
— Благодаря, докторе.
— Ще ти звънна.
— Окей.
От намигането на Патрик няколкостотин врабченца запърхаха в гърдите на Джесика. Той вдигна ръце в боксьорски защитен гард, после протегна ръка и поглади косите й. Обърна се и се отправи към колата си.