20.
Вторник, 06:00 ч.
Бърн я чакаше с голямо кафе и сусамов геврек. Кафето бе силно и горещо, геврекът — пресен.
Бог да го поживи.
Джесика се шмугна през дъжда, пъхна се в колата и кимна за поздрав. Меко казано, не бе ранобудна, особено когато ставаше дума за събуждане още в шест. Най-искрено се надяваше, че двете й обувки са от един и същи чифт.
Стигнаха до града, без да приказват. Кевин Бърн се стараеше да не нарушава личното й пространство и ритуала по събуждането й. Явно се бе усетил колко безцеремонно я бе шокирал в началото на новия й ден. Той, от своя страна, изглеждаше съвсем нащрек. Малко поуморен, но бодър и готов за действие.
Колко им е лесно на мъжете само, мислеше си Джесика. Навличаш чиста риза, обръсваш се в колата, пръсваш си малко дезодорант за уста, една-две капки за очи и си готов да посрещнеш деня.
До Северна Филаделфия стигнаха бързо. Паркираха на ъгъла на Деветнайсета и Поплар, близо до една от малките спретнати обществени градинки, които осейват тази част на града. Тази тук се наричаше „Франсисвил“. В шест и половина Бърн включи радиото. По новините пак споменаха за Теса Уелс.
Оставаше им половин свободен час. Отпуснаха се на седалките. От време на време Бърн завърташе ключа да пусне чистачките и вентилатора на парното.
Направиха опит да си говорят за новините, за времето, за работата. Но подтекстът напираше безмилостно.
Дъщерите.
Теса Уелс беше нечия дъщеря.
И тази мисъл ги наелектризира за бруталното естество на престъплението. Можеше да е тяхната дъщеря.
— Идният месец навършва три — каза Джесика.
Показа на Бърн снимка на Софи. Той се усмихна. Тя вече знаеше, че сърцето му е меко.
— Голяма палавница е май.
— Колкото си искаш — отвърна Джесика. — Нали ги знаеш какви са на тази възраст. За всичко трябва да им вървиш по задника.
— Ами да.
— Липсва ли ти това време?
— Навремето ми липсваше — каза Бърн. — Тогава давах по две смени.
— Дъщеря ти на колко е сега?
— На дванайсет — рече Бърн. — След два месеца става на тринайсет.
— О-о!
— „О-о“ е меко казано.
— И какво, къщата ти е пълна с CD-та на Бритни, а?
— Не. — Бърн пак се усмихна, този път малко тъжно.
— Боже мой, да не искаш да кажеш, че си пада по рап?
Бърн завъртя чашата с кафето няколко пъти.
— Дъщеря ми е глуха.
— О! — възкликна ужасена Джесика. — Извинявай. Не знаех.
— Няма нищо. Не е необходимо.
— Искам да кажа… Изобщо не подозирах…
— Няма проблем. Наистина. Тя мрази да я съжаляват. По-силна е духом от нас двамата взети заедно.
— Исках само да кажа…
— Знам какво искаш да кажеш. С жена ми се наслушахме на съчувствия. Напълно естествена реакция — рече Бърн.
— Но, честно казано, още не съм срещнал глух човек, който да се смята за инвалид. Най-малко пък Колийн.
И след като бе повела разговора в тази насока, Джесика реши, че може и да продължи. Опипа внимателно почвата:
— По рождение ли е глуха?
— Да — кимна Бърн. — Нарича се дисплазия на Мондини. Генетично смущение.
Джесика си представи как Софи танцува във всекидневната под звуците на песничка от „Сесъми Стрийт“63. Или как пее с всичка сила всред пяната във ваната. И тя като майка си виеше „на умряло“, но поне не жалеше сили. Даде си сметка какъв късмет е имала със своето умно, здраво и красиво момиченце.
Умълчаха се. Бърн пак пусна чистачките и парното. Вече можеха да виждат през предното стъкло. Момичетата още ги нямаше на ъгъла. Движението по Поплар се позасилваше.
— Веднъж я наблюдавах — каза скръбно Бърн. Изглежда отдавна не бе разговарял с някого за дъщеря си и сега се възползваше от възможността. — Трябваше да я прибера от училището за неми деца и бях малко подранил. Така че паркирах встрани, да изпуша една цигара и да прегледам вестника.
— И точно тогава забелязвам седем–осем деца на ъгъла — продължи той. — Дванайсет-тринайсеттодишни. Почти не им обърнах внимание. До един облечени като бездомни, разбираш ли? Провиснали гащи, размъкнати възголеми тениски, развързани кецове. И изведнъж виждам там и Колийн, облегнала се на стената, и ми се струва, че изобщо не я познавам. Сякаш я виждам за пръв път през живота си. Все едно е друго дете, което случайно прилича на нея. Това изведнъж ме накарва истински да се заинтересувам от останалите. Кой какво прави, кой какво държи, какво носи, какво вършат с ръцете си, какво има в джобовете им? Все едно ги опипвам, само че през улицата.
63
Образователен ТВ сериал, започнал през 1969 г., с участието на мъпетите на Джим Хенсън. — Б.пр.