Бърн опипа провисналото над дясното му око парче кожа. Белегът бе топъл и мек под пръстите му и пазеше спомена за болка, която, поне за момента, отсъстваше — една фантомна скръб, разгоряла се за пръв път преди много години. Свали стъклото, затвори очи и усети как гредите на спомена поддават.
В съзнанието му, в онова отдалечено ъгълче, където си дават среща желанието и отвращението, мястото, където тъй отдавна бяха бушували водите на река Делауеър, се появяват последните мигове от живота на едно момиченце, разгръща се целият тих ужас…
… вижда личицето на Деърдре Петигрю. Майка й й е казала всичко, което трябва, за пазенето от непознати, но сърцето й е добро и доверчиво. Денят е зноен, Деърдре поспира да пийне вода от чешмичката в парка „Хароугейт“. На съседната пейка седи мъж — бял мъж с два красиви червени балона в ръка. Казва й, че навремето е имал внучка на нейните години. Обичал я много, но я блъснала кола и тя умряла. Толкова тъжно, казва Деърдре. Казва му, че кола е блъснала и котето й, Джинджър, което също умряло. Мъжът кимва, а в окото му се появява сълза. Казва, че всяка година на рождения ден на внучката си купувал балони и ги пускал да летят тук, в любимия й парк. Две години, откакто се поминала. Две години, два балона.
— Искаш ли ги? — пита я мъжът.
— Да — казва Деърдре. — Много.
— Ела насам — казва мъжът.
Деърдре подпира велосипеда си на стъпенката и отива до пейката. А непосредствено зад пейката има гъст храсталак.
Мъжът й подава балоните.
Момиченцето се усмихва и сяда до новия си приятел…
Бърн отпи от кафето, запали цигара. Главата му тътнеше, докато образите се биеха да излязат на свобода. Цената, която плащаше за тях, бе станала непосилна. През годините бе поел куп лекарства — законни и не толкова законни, обикновени и традиционни, — та да ги спре. Нито едно от законните не му помогна. Ходи на преглед при дузина доктори, изслуша всичките им диагнози — най-често срещаната засега бе мигрена аура.
Но в медицинската литература липсваше описание на аура като неговата. Неговата не се състоеше от светли, извити линии. Щеше да се радва, ако ги имаше.
В неговата се помещаваха чудовища.
Когато за пръв път му се яви „видението“ на убийството на Деърдре, лицето на Гидеън Прат му се губеше. На негово място имаше размазано петно, водниста доза зло.
Но в мига, в който Прат влезе в „Парадайз“, Бърн го позна.
Пъхна едно CD в плейъра — домашна смес от класически блус. Именно Джими Пюрифай го бе отворил на блуса, при това на истинските блусари: Елмор Джеймс, Отис Ръш, Лайтнин Хопкинс, Бил Брунзи. Можеше да ти надуе главата, ако го бъзнеш на темата за новоизлюпени блусари от рода на Кени Уейн Шепърд.
В началото Бърн не правеше разлика между „Сон Хаус“5 и „Максуел Хаус“6. Но многократните осъмвания в клуба „Уорм деди“ и пътешествията до „Колибата на Бъба Мак“7 на крайбрежието бяха сторили своето. Сега още от втория такт, най-много от третия, можеше да каже дали става дума за блус от делтата или от Бийл Стрийт8, за блус от Чикаго или от Сейнт Луис както и всички останали разновидности на жанра.
Първият запис на CD-то бе „Мъжът ми тръгна да ме бие“ на Росета Крофърд.
Джими пръв го бе запознал с утехата на блуса; същият този Джими, който го бе върнал към нормалния свят след случая с Морис Бланчард.
Година преди това един богат младеж на име Морис Бланчард бе убил най-хладнокръвно родителите си, пръсвайки им черепите с по един изстрел от пушка-помпа уинчестер 9410. Поне Бърн така смяташе — с толкова дълбоко и безрезервно убеждение, колкото можеше да се придобие за две десетилетия работа в полицията.
Пет разпита проведе на осемнайсетгодишния Морис и всеки път вината пламваше като бурен изгрев в очите на младежа.
Накара екипа за оглед да изследва няколкократно колата на Морис, стаята му в общежитието, дрехите му в гардероба. Не откриха нищо — ни косъм, ни влакно, ни капка от течност, — което да докаже присъствието на Морис в стаята в момента на разстрела на родителите му.
Наясно бе, че без самопризнание няма никакъв шанс да се сдобие с осъдителна присъда. Затова притисна Морис. И то яко. Независимо дали бе на концерт, или пиеше кафе, или учеше в библиотеката „Маккейб“, щом Морис извърнеше глава, неминуемо съзираше Бърн зад гърба си. За да поддържа напрежението и с риск да навреди на здравето си, Бърн дори изгледа два пъти префърцунения филм „Хранене“9, седнал два реда зад Морис и приятелката му. Най-трудното в полицейската му работа през тези две вечери се оказа усилието да остане буден по време на двете прожекции.
5
Eddie James „Son“ House (1902–1988) — един от най-изявените представители на блуса от делтата на Мисисипи. — Б.пр.
6
Марка кафе, произвеждано от „Крафт Фудс“ и кръстено на хотел „Максуел Хаус“ в Мемфис. — Б.пр.
7
Bubba Mac Shack — заведение, открито през 2000 г. в Самърс Пойнт, щата Ню Джърси, а на следващата година преместено в Атлантик Сити, с цел да привлича гастроли на най-големите майстори на блуса. — Б.пр.
9
„Eating“ (2003 г.) защитава тезата, че основните заболявания сред американците — сърдечносъдовите, ракът, диабетът и артритът — се дължат на промяната в хранителните навици през XX в. и предлага идеи за коригирането им. — Б.пр.