Кой ще ме прибере? — попита се.
Джони Шепърд може би?
Или Айк ще предложи лично да ме окошари.
Гледаше как дъждът бие по тялото на мъртвото момче, отмива кръвта му в изровения бетон, и не можеше да помръдне.
Мислите му се катереха по обърканата примка. Знаеше, че ако съобщи за убийството, ако регистрира случилото се, това ще е едва началото. Разпити, съдебни лекари, инспектори, заместник–окръжни прокурори, предварително съдебно заседание, преса, обвинения, гонене на вещици от страна на Вътрешния отдел на полицията, служебен отпуск.
Раздра го бляскав, метален ужас. А пред очите му затанцува засмяното, подигравателно лице на Морис Бланчард.
Това градът никога няма да му прости.
Градът никога няма да го забрави.
Стоеше пред трупа на черен младеж, без свидетели и без партньор. Беше пиян. Мъртъв черен негодник, екзекутиран с куршум от служебния му глок — оръжие, което в момента не бе у него. За едно бяло ченге във Филаделфия надали може да се измисли по-ужасен кошмар.
Няма време за мислене.
Клекна и се опита да напипа някакъв пулс. Няма. Извади фенерчето и уви длан, за да прикрие колкото може светлината. Огледа внимателно тялото. От този ъгъл и ако се съдеше по входното отверстие на куршума, изглежда бе пронизан. Бързо намери гилзата и я прибра в джоба. Претърси пространството между момчето и стената за самия куршум. Опаковки от храна, прогизнали фасове, два презерватива. Никакъв куршум.
Някъде над него, в една от стаите, които гледат към пътечката, някой светна лампа. Скоро щеше да се чуе и сирена.
Ускори търсенето. Заразхвърля торби с боклук и направо му се повдигна от вонята на прокисналата храна. Прогизнали вестници, мокри списания, обелки от портокал, филтри от еспресо, черупки от яйца.
И точно тогава ангелите му се усмихнаха.
До парчетата от разбита бирена бутилка лежеше куршумът. Вдигна го и го пусна в джоба си. Още бе топъл. После извади найлонова торбичка за улики. Винаги носеше по няколко в джоба си. Обърна я наопаки и я постави върху раната на младежа, като гледаше да улови колкото се може повече кръв. Отдръпна се от тялото, обърна торбичката налице и я запечата.
Чу сирената.
Когато хукна да бяга, мозъкът му бе вече превзет от нещо, което изобщо не можеше да се нарече рационално мислене, а бе далеч по-мрачно и нямаше нищо общо с Полицейската академия, с устава, със службата.
Нещо, което се нарича инстинкт за оцеляване.
Втурна се по алеята, абсолютно убеден, че е забравил нещо. Сигурен бе в това.
На входа й се огледа и в двете посоки. Нямаше никой. Мина на спринт през празното място, пъхна се в колата си, бръкна в джоба и включи мобифона. Той моментално иззвъня. Звукът направо го накара да подскочи. Отговори.
— Бърн.
Беше Ерик Чавес.
— Къде се намираш? — попита Чавес.
Не беше тук. Не можеше да е тук. Сети се, че местоположението на един клетъчен телефони може да се определи. Ако им се наложеше, щяха ли да открият къде е бил, докато е провеждал този разговор? Сирената приближаваше. Дали и Чавес я чуваше?
— В Стария град съм — каза Бърн. — Какво става?
— Току-що се обадиха. Девет-едно-едно. Видели са някакъв да качва тяло по стълбите на музея „Роден“.
Исусе Христе!
Трябва да върви. Сега. Няма време за мислене. Точно затова хората се издънват. Но нямаше избор.
— Тръгвам.
Преди да отмине, хвърли поглед към алеята, към мрачния, изложен там пейзаж. В средата лежеше мъртъв младеж, спуснат право в центъра на кошмара на Кевин Бърн — младеж, чийто собствен кошмар току-що бе разбил изгрева.
35.
Неусетно бе заспал. Още от детските си години в Езерната област, където трополенето на дъжда върху покрива е приспивна песен, Саймън винаги се отпускаше при шума на буря. Събуди го трясъкът от нечий ауспух.
А дали не беше изстрел?
В края на краищата, нима не се намираше в Грейс Фери?
Погледна часовника си. Беше проспал цял час. Ега ти и специалиста по следене. По-скоро прилича на инспектор Клузо.
Последното, което си спомняше, преди да се стресне от сън, бе, че Кевин Бърн влезе в един от буйните барове в Грейс Фери, наречен „Шотз“ — едно от онези места, където щом влезеш, се спускаш по две стъпала. Както във физическо, така и в социално отношение. Занемарен ирландски бар, пълен с типове, излезли сякаш от „Къщата на болката“83.
Саймън бе паркирал в една пряка. Първо, за да не го забележи Бърн, и второ, понеже пред самия бар нямаше място. Решил бе да изчака Бърн да излезе от бара, да го проследи и да види дали Бърн няма да отбие в някоя тъмна улица и да запали лула с крек. Ако имаше късмет, Саймън щеше да се присламчи до колата му и да заснеме легендарния инспектор Кевин Франсис Бърн с дванайсетсантиметрова стъклена тръбичка в уста.