— Празнувате ли Великден? — попита я мъжът.
Нямаше да посмее да й зададе този въпрос, ако някога бе мярнал лудницата в кухнята й: половин дузина комплекти за боядисване на яйца, торби със зеленина за шарки, желирани бонбони, шоколадови яйца с пълнеж, шоколадови зайчета и малки жълти меки сладки.
— С пълна сила.
— На мен ми е най-любимият празник през годината.
— Защо?
— Искам да кажа — и Коледа ми харесва. Но Великден в ден на… прераждането, ако мога така да се изразя. На растежа.
— Хм, интересна и никак не лоша гледна точка — рече Джесика.
— Абе, на кого ги разправям. Чисто и просто — умирам за шоколадови яйца „Кадбъри“.
— Добре дошъл в групата — засмя се Джесика.
Потичаха в мълчание още половин километър, после минаха завоя и излязоха на дълга права отсечка.
— Мога ли да ви попитам нещо? — каза той.
— Разбира се.
— Защо според вас избира момичета католички?
Сякаш ковашки чук я блъсна в гърдите.
С обучено движение извади глока от кобура, като същевременно се извъртя и с десния крак отнесе двата негови под коляното. За част от секундата го повали по лице и опря дулото в тила му.
— А си мръднал, а съм ти ебала майката.
— Ама аз…
— Млъкни!
Настигнаха ги няколко джогъра. По лицата им се четеше колко са шашнати.
— Полиция — предупреди ги Джесика. — Отстъпете назад.
При вида на оръжието джогърите се превърнаха в спринтьори и духнаха по пътеката.
— Нека само да ви…
— Пелтечех ли? Не разбра ли, че ти казах ти да млъкнеш!
Нямаше нужда да чака отговора му. Пък и май нямаше как да й отговори, след като бе запряла коляно в тила му и физиономията му беше навряна в торфа.
Отвори ципа на задния му джоб и извади найлонов портфейл. Отвори го. Видя журналистическата карта и съвсем й се дощя моментално да дръпне спусъка.
Саймън Едуард Клоуз. „Рипорт“.
Засили и задържа още по-дълго натиска върху врата му. В такива моменти й се щеше да е поне сто кила.
— Знаеш ли къде се намира „Раундхаус“?
— Разбира се. Аз…
— Прекрасно — каза Джесика. — Слушай сега какво ще ти кажа. Ако искаш да разговаряш с мен, минаваш първо през завеждащия медиите към службата. А ако това ти представлява някаква трудност, дръж шибаната си мутра далеч от моята. Разбра ли ме?
— Да — отвърна Саймън.
Натисна врата му с цялата си тежест.
— Не се будалкам. Само ако мръднеш, дори само глава да вдигнеш — моментално те задържам за разпит във връзка с момичетата с броениците. Мога да те опандизя за седемдесет и два часа, без никому да давам обяснения. Капиш89?
— Габиф — отвърна Саймън. Половин килото влажна пръст в устата му донякъде ограничаваше възможността му да говори на италиански.
Малко по-късно Джесика запали колата си и потегли към изхода на парка. Погледна зад себе си. Саймън още лежеше по корем.
Ама че гъз, ей Богу.
46.
Сряда, 10:45 ч.
На дневна светлина всяко местопрестъпление изглежда поновому. Алеята си стоеше кротко. На входа й пазеха двама униформени.
Бърн им показа значката си и се наведе под лентата. Двамата инспектори му отправиха поздрава на отдела — обърната надолу длан, лека чупка към земята, после право напред. Всичко е наред.
Бяха от дежурната група. Завиер Уохнингтън и Реджи Пейн толкова отдавна са екип, че май вече се обличат еднакво и си довършват взаимно изреченията като някоя отдавна женена двойка — помисли си Бърн.
— Можем да се прибираме — каза усмихнатият Пейн.
— Какво открихте? — попита Бърн.
— Съвсем слабо разреждане на генетичния запас — отвърна Пейн и дръпна найлоновото покривало. — Запознайте се: покойният Мариус Грийн.
Тялото беше точно в онова положение, в което го бе оставил Бърн предната нощ.
— Прострелна рана — допълни Пейн и посочи гърдите на Мариус.
— Трийсет и осми? — попита Бърн.
— Може. Но по-скоро ми прилича на девети калибър. Макар още да не сме открили нито гилзата, нито куршума.
— От JBM ли е? — попита Бърн.
— Ами да — отговори Пейн. — Мариус се е оказал много слаб актьор.
Бърн хвърли око на двамата униформени, заети с търсенето на куршума. После погледна часовника си.