Божичко, как й липсваше само.
— … сопресатата96?
Въпросът на баща й я върна в настоящето.
— Извинявай. Не те чух.
— Опита ли сопресатата, питам?
— Не.
— Божествена е. От „Чики“. Ще ти сложа в чиния.
Нямаше случай Джесика — или който и да е друг — да си тръгне от обяд у баща й без чиния.
— Няма ли да ми кажеш какво те мъчи, Джес?
— Нищо.
Думичката попърха известно време из стаята, после се заби в пода, както ставаше винаги, когато искаше да се изплъзне на баща си. Той винаги я усещаше.
— Добре, миличка — каза Питър. — Хайде сега ми кажи.
— Нищо няма — рече Джесика. — Ежедневие, нали знаеш. Работа.
Питър взе чиния и я обърса.
— За разследването ли се притесняваш?
— Ами!
— Добре.
— Изобщо не може да се каже, че се притеснявам — довърши Джесика и му подаде нова чиния. — По-скоро съм уплашена до смърт.
— Ще го хванете — засмя се Питър.
— Ти май пропускаш малката подробност, че досега не съм работила в „Убийства“.
— Ще се справиш.
На Джесика не й се вярваше, но баща й го казваше така, че й звучеше като самата истина.
— Знам — поколеба се тя, после продължи: — Мога ли да те попитам за нещо?
— Казвай.
— Ама искам честно да ми отговориш.
— Разбира се, душичке. Та аз съм полицай. Винаги казвам истината.
Джесика го изгледа над очилата си.
— Добре, де. Разбрах — рече Питър. — Какво има?
— Ти имаш ли нещо общо с прехвърлянето ми към „Убийства“.
— Ни най-малко, Джес.
— Защото, ако си направил…
— Какво?
— Ами, може би си мислел, че ми помагаш, а всъщност не е така. Има много голяма вероятност напълно да се изложа.
Питър се усмихна, протегна идеално чистата си ръка и я хвана за бузата, както правеше още от бебешките й години.
— Махни тая физиономия — каза. — Имаш ангелско личице.
Джесика се изчерви и на свой ред се засмя.
— Ей, тате, аз съм вече почти на трийсет. Не е ли малко късно да ме третираш като малка хубавелка?
— Никога не е късно — рече Питър.
Известно време помълчаха. После Питър зададе въпроса, който чакаше с ужас от самото начало.
— Лабораторията дава ли ви всичко, което очаквате?
— Засега смятам, че да — отвърна Джесика.
— Искаш ли да им се обадя?
— В никакъв случай — каза Джесика малко по-натъртено, отколкото й се искаше. — В смисъл, поне засега — не. Искам първо… нали разбираш?
— Да опиташ сама, нали?
— Да.
— Ние да не се познаваме от вчера?
Джесика отново пламна. Никога не бе успяла да залъже баща си.
— Ще се оправя.
— Сигурна ли си?
— Да.
— В такъв случай оставям всичко в твои ръце. Но ако някой започне да те мотае, обади ми се.
— Обещавам ти.
Питър се засмя и млясна Джесика по темето точно в мига, в който Софи нахлу в кухнята заедно с братовчедка си Нанет — и двете пощурели от изконсумираната захар. Питър засия:
— Всичките ми момичета под един покрив. Кой е като мен?
48.
Сряда, 11:25 ч.
Момиченцето се кикоти докато гони кученцето из краката на посетителите на малкия пренаселен парк. Ние, възрастните, сме нащрек, готови да се намесим. Ние сме щит срещу световните злини. Само мисълта какво нещастие може да сполети онова мъничко същество ти стига, да се побъркаш.
Тя спира за миг, навежда се и вдига някакво детско съкровище. Оглежда го внимателно. Интересът й е непорочен, неопетнен от алчност, стремеж към владение или самоугаждане.
Какво казваше Лора Елизабет Ричардс97 за непорочността?
„Прекрасната светлина на свещената непорочност създава ореол около малката й наклонена главица.“
Облаците вещаят дъжд, но златното слънце все още струи и къпе Южна Филаделфия.
Кученцето претичва край детето и го гризва по петата. Сигурно се чуди защо играта е спряла. Момиченцето нито бяга, нито се разплаква. Твърда е като майка си. Но едновременно с това у него има нещо уязвимо и нежно, нещо, което напомня за Дева Мария.