Сяда на пейка, внимателно издърпва края на полата си и потупва колене.
Кученцето скача в скута й и започва да я ближе по лицето.
Софи започва да се смее. Какъв чуден звук.
Но какво ще стане, ако някой ден някой накара гласчето й да замлъкне?
Нима няма да страдат всичките играчки от менажерията й?
49.
Сряда, 11:45 ч.
Преди да си тръгне, Джесика се пъхна в малката работна стая на баща си в мазето, седна пред компютъра, влезе в интернет и отиде на страницата на „Гугъл“. Бързо намери каквото й трябваше и го разпечата.
Докато бащата и лелите бяха със Софи в малкия парк до „Флайшър Арт Мемориал“98, Джесика се отби пеша в близкото кафене „Десерт“ на Шеста улица. Тук бе значително по-спокойно, отколкото в парка — със заредени със захар дечурлига и заредени с кианти възрастни. Да не говорим, че бе дошъл и Винсънт, а в момента най-малко имаше нужда от подобен нов ад. Поръча си торта „Захер“ и кафе и се зае да проучва разпечатката.
Първото, което потърси в „Гугъл“, бяха онези редове от стихотворение, които бе прочела в дневника на Теса:
Отговорът се появи моментално.
Силвия Плат. А стихотворението се казваше „Бряст“99.
Ама, разбира се — рече си Джесика. — Та нали Силвия Плат, самоубила се през 1963 г. на трийсетгодишна възраст, е светията на всички меланхолични тийнейджърки.
Върнах се. Вземи ме Силвия.
Какво е искала да каже Теса?
Второто бе да потърси подробности за случая, когато бяха оцапали с кръв вратата на черквата „Сейнт Катерин“ през онази ненормална Бъдни вечер преди три години. В архивите на „Инкуайърър“ и „Дейли Нюз“ нямаше кой знае колко. Както очакваше, най-дългият материал се бе появил в „Рипорт“. И бе от не кой да е, а от нейния любим изследовател на гадости, Саймън Клоуз.
Оказа се, че кръвта не е била лисната, а по-скоро намазана с четка по черковните двери. И че това станало, докато богомолците присъствали на среднощната литургия.
Снимката към репортажа бе на двойната врата на църквата, но не бе достатъчно ясна, че да прецени дали кръвта по нея представлява някакъв знак, или не. А в репортажа нищо не се споменаваше.
Пишеше единствено, че полицията се е заела със случая, но Джесика така и не успя да попадне на следващ материал.
Обади се по телефона и установи, че инспекторът, разследвал инцидента, се казва Еди Корсак.
50.
Сряда, 12:10 ч.
Като се изключеше болката в дясното рамо и тревните петна по новия му екип за джогинг, сутринта му бе минала доста плодотворно.
Саймън Клоуз седеше на дивана и обмисляше следващия си ход.
Макар и да не очакваше горещи прегръдки, когато се разкри като репортер пред Джесика Балзано, все пак буйната й реакция го поизненада.
Изненада, но и — честно казано — силно възбуди. Дотогава й говореше с най-добрия си източно-пенсилвански акцент и тя нищо не подозираше. Докато не хвърли въпроса-бомба.
Извади миниатюрното дигитално записващо устройство от джоба си.
Прекрасно… Ако искаш да разговаряш с мен, минаваш първо през завеждащия медиите към службата. А ако това ти представлява някаква трудност, дръж шибаната си мутра далеч от моята.
Отвори лаптопа и провери имейлите си (нов спам — реклами за викодин, увеличаване на пениса, страхотни ипотечни лихви и присаждане на коса, както и последните послания от редовните му почитатели — „да гниеш в ада, шибана писарушка“).
Много от пишещите събратя отричат модерната техника. Саймън лично познаваше доста, които пишеха с химикалки в жълти бележници. Други блъскаха по древни механични пишещи машини „Ремингтън“. Префърцунени праисторически глупости. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да ги разбере. Сигурно си мислят, че по този начин ще осъществят връзка със своя Хемингуей или Чарлс Дикенс, който напира да излезе отвътре. Саймън бе напълно дигитализиран, по всяко време.
Като се почнеше от апъл пауърбука, минеше се през DSL връзката с интернета, та се стигнеше чак до джиесема „Нокия“, Саймън бе на върха на технологиите. Пишете си по каменните таблетки с остър камък, щом желаете. Аз всички ви ще изпреваря.