А зад него имаше само една малка лампа на тавана.
После усети горещия дъх във врата си и слабия аромат на мента.
Обърна се, а сърцето му спря в гърлото.
И надникна право в очите на дявола.
51.
Сряда, 13:22 ч.
Бърн се отби на няколко места и чак тогава се върна в „Раундхаус“ да докладва на Айк Бюканън. След това уреди един от регистрираните му информатори да се обади в управлението с информацията за местонахождението на Брайън Паркхърст. Бюканън прати факс до Окръжната прокуратура да издадат разрешително за обиск на сградата на Паркхърст.
Бърн потърси Джесика по мобифона и я откри в някакво кафене близо до дома на баща й в Южна Филаделфия. Мина да я вземе. Отбиха се до Трети участък на ъгъла на Единайсета улица и Уортън, където й разказа последните новини.
Зданието, собственост на Паркхърст, на Шейсет и първа улица, доскоро беше магазин за цветя, настанил се там след реконструкцията на обширна тухлена къща, строена през 50-те години. Облицованата с камък фасада бе само на няколко врати от „Уийлс ъф Соул“101 — стар и многоуважаван мотоциклетен клуб. Когато през 80–те години крек-кокаинът заля Филаделфия, „Уийлс ъф Соул“ направиха не по-малко от правоохранителните органи за опазването на града.
Ако Паркхърст води някъде момичетата за малко, това място е направо идеално — мислеше си Джесика, докато приближаваха сградата. Задният вход бе достатъчно голям да поеме задната част на микробус или малък покрит камион.
Приближиха бавно сградата откъм задната й страна. Голямата задна врата от гофрирана ламарина бе заключена отвън с катинар. Свиха по следващата пряка и паркираха на улицата, под надземната железница, на около пет номера западно от целта.
Чакаха ги два патрулни автомобила. Двама униформени полицаи щяха да пазят предния вход, двама — задния.
— Готови? — попита Бърн.
За пръв път щяха да нахълтват заедно през врата. Джесика чувстваше лека несигурност. Надяваше се, че не й личи. Успя само да каже:
— Давай.
Бърн и Джесика доближиха вратата. Стъклата на предните прозорци бяха белосани, та не можеше да се погледне вътре. Бърн блъсна три пъти с юмрук по вратата.
— Полиция! Разрешително за обиск!
Изчакаха пет секунди. Пак издумка. Никакъв отговор.
Бърн завъртя дръжката, натисна вратата. Тя се отвори с лекота.
Двамата се спогледаха. Отброиха до три, после се извъртяха с гърбове към рамката и с насочено напред оръжие.
В предната стая цареше пълна бъркотия. Мазилка, тенекии с боя, парцали, скеле. Вляво — нищо. Вдясно — стълбище за нагоре.
— Полиция! Разрешително за обиск! — повтори Бърн.
Нищо.
Посочи стълбите. Джесика кимна. Ще провери втория етаж. Бърн се заизкачва бавно и внимателно, с протегнат напред глок.
Джесика си проправи път до задната част на сградата на долния етаж. Провери всяка ниша, всеки килер. Интериорът бе полуподновен. Коридорът зад едновремешния тезгях за продажби представляваше скелет от разкрита арматура, оголени жици, пластмасови тръби и топлопроводи.
Мина през една врата и се озова в едновремешна кухня. Сега бе изцяло опразнена. Никаква бяла техника. Наскоро шпаклована и облепена с тапети. Изпод миризмата на тапетите долови друг аромат. Кромид лук. После забеляза зидарското магаре в ъгъла и недоядената, готово купена салата отгоре му. Редом с нея имаше пълна чаша с кафе. Потопи пръста си. Леденостудено.
Излезе от кухнята и на пръсти се приближи към задната стая. Вратата й бе съвсем леко открехната.
По лицето и шията й се застичаха капки пот и намокриха раменете й. В коридора бе топло, задушно, спарено. Бронебойната жилетка от кевлар, ограничаваща движенията, й и й тежеше. Стигна до вратата, пое дълбоко въздух. С левия си крак започна леко да я побутва навътре. Първо видя дясната половина на стаята. Легнал на хълбок кухненски стол, дървен сандък с инструменти. Посрещнаха я куп миризми. Застоял цигарен дим, прясно рендосан чам. И за фон — нещо грозно, противно и варварско.
Ритна вратата докрай, извъртя се в тясната стая и моментално съзря нечия фигура. Инстинктът й я накара да насочи оръжието към очерталия се върху задните белосани прозорци силует.
Но заплаха нямаше.
От желязна греда в средата на стаята висеше Брайън Паркхърст. Лицето му бе лилаво-кафяво, подуто, крайниците му — удължени, черният му език висеше от устата. Идващата от гредата и омотана около врата му жица се бе впила в плътта. Паркхърст бе бос и гол до кръста. Противната воня на засъхващи изпражнения изпълни синусите й. На два пъти насмалко да повърне. Успя да задържи дъх и да доогледа стаята.