Когато дойдеше септември, щях да бъда изпратена в същото училище интернат, където бе учила и майка ми. Бяха построили добре обслужван кампус около стар манастир в Монтерей, ливадите равни и с наклон. Парцали от мъгла сутрин, кратък полъх от близостта на солената вода. Училището беше девическо и щях да нося униформа — ниски обувки и никакъв грим, широки блузи с матроски яки и нанизани тъмносини вратовръзки. Беше истинско място за задържане, заградено от каменна стена и населено с приветливи щерки с обли лица. Момичетата от девическата организация „Лагерен огън“ и програмата „Бъдещи учители“ бяха изпращани да учат стенография и да записват по 160 думи на минута. Да дават замечтани, разпалени обещания, че ще си бъдат шаферки една на друга на сватбите си в хотел „Роял Хауайън“.
Неизбежното ми заминаване ме накара да погледна от нов, съвсем различен ъгъл на приятелството ми с Кони. Започнах да забелязвам определени неща, почти против волята си. Как Кони заявяваше: „Най-добрият начин да преживееш раздялата с някого е, като се озовеш под някой друг“, сякаш бяхме продавачки в Лондон, а не неопитни девойки от селскостопанския район на окръг Сонома. Ближехме батерии, за да почувстваме метално вибриране по езика, за което се носеше слух, че било една осемнадесета от оргазъм. С болка си представях как сме изглеждали двете в очите на другите, белязани като онзи тип момичета, които са неразделни приятелки. Тези безполови отношения в гимназиите.
Всеки ден след училище съвсем естествено влизахме в познатия коловоз на следобедите. Пропилявахме часовете в изпълнение на някоя трудоемка задача: следвахме предложенията на Видал Сасун[5] за шейк от сурови яйца за подсилване на косата или изчовърквахме черни точки с върха на стерилизирана игла за шев. Постоянният проект за нашата момичешка същност, изглежда, изискваше странни и специални грижи.
Като възрастна се чудя на чистото количество време, което съм изгубила. Учеха ни да очакваме от света твърде много или твърде малко, обратното броене по списанията, чрез което ни подтикваха да се подготвим за първия учебен ден тридесет дни по-рано.
Ден 28: Сложи маска за лице от авокадо и мед.
Ден 14: Тествай как изглежда гримът ти на различно осветление (естествено, в кабинета, в полумрак).
По онова време толкова копнеех да ми обръщат внимание. Обличах се, за да провокирам любов, издърпвах деколтето си по-надолу, винаги придавах замечтан поглед на лицето си, когато отивах на публично място, което загатваше много дълбоки и обещаващи мисли, ако някой погледнеше към мен. Като дете веднъж участвах в благотворително кучешко шоу и разхождах наоколо красиво коли на каишка с копринена бандана около врата. Колко развълнувана бях от направляваното изпълнение: начина, по който отивах при непознати и им позволявах да се възхитят на кучето, усмивката ми, снизходителна и постоянна като на продавачка, и колко опустяла се почувствах, когато представлението свърши, когато вече никой нямаше нужда да ме поглежда.
Чаках да ми бъде казано какво е добре за мен. По-късно се запитах дали това не бе причината да има толкова повече жени, отколкото мъже, във фермата. Цялото време, което бях прекарала в подготовка, статиите, които ме учеха, че животът всъщност е чакалня, докато някой не те забележи — момчетата бяха употребили това време, за да се превърнат в самите себе си.
За първи път видях Сюзън и останалите през онзи ден в парка. Бях стигнала дотам с колелото и се бях насочила към дима, който се вдигаше от скарата. Никой не ме заговори с изключение на мъжа, зает да притиска отегчено бургерите към решетката и да предизвиква цвърчене от влагата. Сенките на дъбовете се плъзгаха по голите ми ръце, колелото ми бе килнато в тревата. Когато едно по-голямо момче с каубойска шапка се блъсна в мен, аз преднамерено забавих ход, за да може то отново да се бутне в мен. Флирт от типа, който Кони би използвала, отработен като военна маневра.
— Какво ти става? — измърмори момчето. Отворих уста, за да се извиня, но то вече се отдалечаваше. Сякаш знаеше, че нямаше нужда да чува каквото и да възнамерявах да кажа.
Лятото бе зейнало пред мен — пръснатите дни, ходът на часовете, майка ми, която се разхождаше из къщата като непозната. Няколко пъти бях говорила с баща ми по телефона. Сторило ми се бе, че и за него беше болезнено. Задавал ми бе странно официални въпроси, като някой далечен чичо, който ме познаваше само като поредица от научени от втора ръка факти: Иви е на четиринадесет, Иви е дребна. Мълчаливите мигове помежду ни щяха да са по-приятни, ако бяха обагрени с тъга или съжаление, но беше по-лошо — можех да чуя колко щастлив бе той, че ни е напуснал.