— Аз не съм… — започна Триша и тогава, тъй като гледаше назад през рамо, се спъна в един камък, стърчащ от покритата с шума земя. Залитна, размахвайки свободната си ръка в опит да запази равновесие и падна тежко на едната си страна. Прониза я остра болка в кръста, на мястото, където я бе пробол счупеният клон.
Тя лежеше на една страна в шумата (влажна, но не така противно кална като онази в пролуката под падналото дърво) и дишаше тежко. Вената между очите й пулсираше. Внезапно осъзна с отчаяние, че не знае дали още върви в правилната посока, или не. Беше гледала непрекъснато назад и може би се бе отклонила.
„Върни се тогава обратно до дървото. До падналото дърво. Застани там, откъдето изпълзя и погледни право напред. Това е посоката, в която трябва да вървиш, посоката към главния път.“
Но дали беше така? И ако наистина беше така, защо все още не бе стигнала до него?
Сълзи избликнаха в ъгълчетата на очите й, но Триша решително ги пропъди. Ако започнеше да плаче, нямаше да е в състояние да си внушава, че не се страхува. Ако започнеше да плаче, всичко можеше да се случи.
Тя бавно се върна при падналото, покрито с мъх, дърво. Мразеше мисълта, че е сбъркала посоката. Мразеше и мястото, където беше видяла змията (отровна или не, тя я мразеше), но трябваше да се върне. Откри вдлъбнатината в шумата, на мястото, където беше лежала, където видя (и о, господи, пипна) змията, отпечатък с дължината на момиче върху пода на гората. Той вече се запълваше с вода. Отчаяно потърка с ръка предницата на блузата си — цялата мокра и кална. Това, че ризата й стана мокра и кална от пропълзяване под едно дърво, не беше най-страшното досега. То говореше, че има промяна в плана… а когато новият план включваше преминаване пълзешком през прогнили пролуки под паднали дървета, промяната не бе за добро.
Защо беше излязла от пътя? Защо трябваше да изгуби пътя от погледа си? Само да се изпишка? Да се изпишка, когато дори не бе толкова наложително? Сигурно не е била с всичкия си. А после някаква лудост я бе обладала, карайки я да мисли, че може да премине безопасно през неизследваната гора (фраза, която й хрумна сега). Е, беше научила нещо днес, наистина беше научила нещо. Беше научила, че трябва да не се отклонява от пътя. Без значение какво трябва да правиш, без значение колко си на зор, без значение колко бла-бла и дъра-дъра се налагаше да слуша. Важното е да стоиш на пътя. Когато си на пътя, ризата ти „Ред Сокс“ ще е чиста и суха. На пътя няма тревожна малка рибка, която до плува в празнината между гръдния кош и стомаха. На пътя си в безопасност.
В безопасност.
Триша протегна ръка назад към гърба си и напипа скъсаната дупка на ризата. Значи прекършеният клон я беше пробил? Знаеше си, че е така. А когато погледна върха на пръстите си, видя малки петънца кръв. Въздъхна, по-скоро изплака, и избърса ръка в дънките си.
— Успокой се, поне не беше ръждив пирон — каза си бодро. — Отчитай щастливите неща.
Това беше една от приказките на майка й, но в случая не помогна. Никога през живота си не бе по-малко щастлива.
Огледа падналото дърво, дори разри с маратонка из шумата, но от змията нямаше и помен. Едва ли бе от отровните, но — за бога, змиите са така ужасни! Безкраки, хлъзгави, стрелкащи отвратителните си езици навън и навътре. Мисълта как змията пулсираше под дланта й като студен мускул й бе гадна.
„Защо не носех ботуши? — мислеше Триша, гледайки плитките си маратонки «Рийбок». — Защо съм тук с тези проклети маратонки?“
Отговорът, разбира се, бе, защото маратонките са подходящи за път… а предварителният план бе тя да стои на пътя.
Триша затвори за миг очи.
— Все пак съм добре — каза си. — Важното е да запазя бистра главата си и да не превъртя. Няма начин да не чуе скоро туристи по пътя.
Този път гласът й я поуспокои малко и тя се почувства по-добре. Обърна се с гръб към дървото, постави краката си от двете страни на мястото, където беше лежала, и се облегна на мъхестия дънер. Там. Право напред. Главният път. Трябваше да е там.
„Може би. Или по-добре да чакам тук? Да чуя гласове. Да се уверя, че тръгвам в правилната посока.“
Но тя не можеше да чака. Искаше да се върне обратно на пътя и да остави тези ужасни десет минути (или може би вече бяха станали петнадесет) зад себе си, колкото се може по-бързо. Така че отново преметна раницата на гърба си — нямаше го големият брат, сърдит, откачен, но така добър да нагласи презрамките на раменете й — и се приготви отново да тръгне. Мушиците отново я бяха открили, стотици бръмчаха около главата й, сякаш пред погледа й танцуваха безброй черни точици. Размаха ръка, за да ги пропъди, но не плесна по тях. По-добре е просто да ги прогониш с размахване на ръката, бе казала майка й… навярно през същия онзи ден, когато учеше Триша как момичетата пикаят в гората. Според Куила Андерсън (тогава все още Куила Макфарлънд) пляскането като че ли привлича мушиците… и това, разбира се, влошава нещата. „Когато те налетят — бе казала майка й — по-добре е да мислиш като кон. Представи си, че имаш опашка, която размахваш, за да ги пропъдиш.“