Започна да носи художническа мантия, в чийто преден джоб държеше бележката от Айнар. Пишеше му и писма, макар да нямаше нищо кой знае какво интересно за разказване. Не искаше да му признае, че не е рисувала, откакто замина от Дания. Не искаше да му пише за времето – това бе тема, подходяща за майка ѝ. Вместо това му казваше какво ще направи, когато се върне в Копенхаген: как ще се запише отново в Художествената академия; как ще покаже картините си в Асоциацията на художниците; как ще убеди Айнар да дойде на деветнайсетия и рожден ден. През първия си месец в Калифорния ходеше да пуска писмата в пощата на улица "Колорадо".
Вероятно ще пристигнат със закъснение – казваше служителят през месинговия отвор на гишето.
А Грета отвръщаше:
– Не ми казвайте, че германците са съсипали и пощите!
Не можеше да живее повече така, каза веднъж на японската прислужница Акико, чийто нос вечно течеше. Прислужницата се поклони и ѝ донесе натопена в сребърна ваза камелия. "Нещо ще трябва да се промени!", каза си изпълнена с ярост Грета, макар да не знаеше на кого точно да се сърди освен на Кайзера. Тя бе най-свободното момиче в Копенхаген, ако не и в целия свят, а сега проклетите германци съсипваха живота ѝ! Изгнаничка, ето в какво се бе превърнала. Намираше се в изгнание в Калифорния, където розовите храсти стигаха до три метра, а в каньона нощем виеха койоти. Не можеше да повярва, че е станала като онези момичета, чието най-вълнуващо преживяване през деня бе пристигането на пощата – купчинка писма, а сред тих нито едно от Айнар.
Прати телеграма на баща си с молба да ѝ разреши да се върне в Дания. Отговорът гласеше: "Морските пътища са опасни". Настоя майка ѝ да я пусне да отиде в Станфорд с Карлайл, но тя отвърна, че единственото подходящо училище за Грета е някой от девическите колежи далеч в снеговития Изток.
– Тук всичко ме мачка – каза тя на майка си.
– Не прави такива драми – отвърна госпожа Уод, докато надзираваше засяването на нова трева по моравите и засаждането на макове в лехите.
Един ден Акико почука тихо на вратата на Грета и ѝ подаде сгъната диплянка.
– Съжалява – рече прислужницата и излезе бързо.
В диплянката се съобщаваше за следващата сбирка на Дружеството за изкуства и занаяти в Пасадена. Грета си представи аматьорките с палитри по парижка мода и изхвърли брошурата. След това отново отвори скицника си, но не ѝ хрумваше какво да нарисува.
След седмица Акико отново дойде и ѝ подаде втора диплянка!
– Съжалява – каза тя, прикрила уста с длан. – Но мисля, че на вас хареса.
Чак след като Акико ѝ донесе трета диплянка, Грета реши да отиде на сбирката. Дружеството се събираше в бунгало в хълмовете над Пасадена. Предишната седмица жълта като слънчоглед пума скочила от бора в края на пътя и грабнала бебето на едни съседи. Членовете на Дружеството говореха само за това! Дневният ред бе забравен и се обсъждаше идеята да направят пано, изобразяващо сцената.
– Ще го кръстим "Пума в атака"! – възкликна някой.
– А защо да не направим мозайка? – предложи друг.
Дружеството се състоеше предимно от жени, но имаше и няколко мъже, болшинството от които носеха баретки. Когато стигнаха до съгласие, че ще нарисуват обща картина и ще я изложат в градската библиотека на Нова година, Грета се измъкна незабелязано от стаята. Оказа се права.
– Ти няма ли да участваш? – попита я един мъж.
Беше Теди Крос, с бялото си чело и дълъг врат, вечно килнал глава наляво. Теди Крос, който предложи да си тръгнат от срещата и да отидат в грънчарското му ателие на улица "Колорадо", където в пещта денонощно бумтяха орехови цепеници, чийто десен глезен пращеше от мускули, заради непрестанното натискане на педала на грънчарското колело; Теди Крос, който щеше да стане съпруг на Грета вследствие от коледния дебютантски бал в Ловния клуб и който преди края на Световната война щеше да умре пред очите ѝ.
Той беше вторият мъж, когото Грета обикна. Обичаше Теди заради вазите с тънки гърла, които ваеше от глина. Обичаше мълчаливото му лице с вечно набола брада и начина, по който отваряше уста, докато съсредоточено потапяше керамиката в съдовете с гланц. Теди бе родом от Бейкърсфийлд, където родителите му отглеждаха ягоди. От детството, прекарано в примижаване под палещото слънце, около очите му се бяха образували бръчици. Той разпитваше Грета за Копенхаген, за каналите и краля, но никога не коментираше нещата, които тя му казваше, а единственото, което помръдваше по лицето му, бяха клепачите. Грета му каза, че в Копенхаген има великолепен художник на пейзажи, който е влюбен в нея, но Теди само я погледна безмълвно. Той не бе стъпвал на изток от пустинята Мохаве, а единствените му посещения в именията по булевард "Ориндж Гроув" бяха, когато го наемаха да изработва плочки на камините и подовете на верандите.