– Толкова си красива, че искам да те целуна – каза Грета, докато Лили се обличаше. Грета толкова се въодушеви, че я прегърна и я поведе в танц из апартамента под неспирното джафкане на Едвард IV. Лили затвори очи със сковани и натежали от напластения грим клепачи и си представи, че Копенхаген е град, където и Лили, и Айнар можеха да живеят като един човек.
Улицата свършваше при Площада на кметството срещу парка "Тиволи". Фонтанът с драконите шуртеше, а срещу хотел "Палне" се издигаше колона, увенчана от двама бронзови викинги, надуващи рогове. Площадът беше оживен – хора пристигаха и си тръгваха от бала, а група норвежки туристи обсъждаха въодушевено предстоящото състезание по колоездене от Копенхаген до Осло.
Грета не я пришпорваше. Остави я да постои в края на площада, докато Лили се намести в Айнар, както човек намества ръка в марионетка.
Застанала под извисяващата се на почти сто метра часовникова кула на Кметството, Лили имаше чувството, че крие най-голямата тайна на света – канеше се да заблуди цял Копенхаген. В същото време частица от нея осъзнаваше, че това ще е най-сложната игра, която ще играе някога. Спомни си за лятото в Синия зъб, когато хвърчилото с форма на подводница падна в блатото. Айнар Вегенер с малкото кръгло лице като че ли се спускаше по тунел. Лили погледна към облечената с черна рокля Грета и изпита признателност. Лили се бе появила неочаквано, и то благодарение на Грета.
Хората, които влизаха в Кметството, изглеждаха елегантни и щастливи, румени и подпийнали. Млади дами с рокли в бонбонени цветове си правеха вятър с длани и се питаха къде са известните художници.
– Кой е Айнар Нилсен? – попита една. – Това Ерик Хенингсен ли е?
Имаше и младежи със засукани мустачки и пури в ръка. Имаше и млади индустриалци, които идваха да се смесят с отбраното общество с парите, изкарани от масовото производство на чинии и тенджери, пресовани от съскащи машини.
– Нали няма да ме изоставиш? – обърна се Лили към Грета
– Никога.
Въпреки това Лили се притесняваше.
В Кметството имаше закрит вътрешен двор в ренесансов стил. От три страни бе обрамчен от открити колонади, а отгоре имаше навес от кръстосани дървени греди. На сцената свиреше оркестър, а встрани бе разположена дълга маса, отрупана с подноси със скариди. Стотици хора танцуваха – красиви мъже обгърнали тънките кръстове на жени с гримирани в синьо клепачи. Две момичета на пейка пишеха писмо до някого и се кикотеха. Групичка мъже със смокинги стояха в кръг и оглеждаха присъстващите. Лили се пробуждаше. От глъчката се почувства замаяна. В гърдите ѝ припламна паника, тъй като знаеше, че мястото ѝ не е тук. Помисли да си тръгне, но вече беше твърде късно. Лили беше на бала, димът и музиката вече се виеха около очите и ушите ѝ. Ако поискаше да си върви, Грета само щеше да ѝ каже да се успокои, да не се притеснява, че няма за какво да се тревожи. Щеше да махне с ръка и да се засмее.?
До Лили стоеше високо момиче с рокля с тънки презрамка което пушеше сребриста цигара и говореше с мъж с толкова тъмно лице, че несъмнено бе дошъл от Юга. Жената беше стройна, с красиво очертани мускули на гърба, а мъжът изглеждаше толкова влюбен в нея, че можеше само да кима в съгласие и от време на време да я прекъсва с дълга целувка.
– Ето я Хелене – каза Грета. В другия край на залата стоеше Хелене Олбек, с късо подстригана коса, както Грета обясни, че сега е модно в Париж.
– Ти върви да говориш с нея – каза Лили.
– И да те оставя сама?
– Все още не ми се говори с никого.
Грета прекоси дансинга с развяваща се след себе си дълга коса. Тя целуна Хелене, която, изглежда, нямаше търпение да и каже нещо. В Гренландската търговска компания Хелене отговаряше за картините, грамофоните, чиниите със златни кантове и други луксозни стоки, които товареха през лятото в контейнери и превозваха с кораби, които потегляха всеки вторник от Копенхаген. От две години Хелене се грижеше за опаковането и доставянето на картините на Айнар до Нуук, където посредник ги продаваше на търг. Парите пристигаха бавно по обратния път през Северния Атлантически океан, но когато най-сетне Айнар ги получеше, ги показваше гордо на Грета в кожен портфейл с множество отделения.
Танцуващите двойки скриха Грета и Хелене от поглед. Лили седеше на махагонова пейка с резбовани русалки. В закрития вътрешен двор беше топло и тя свали шала си. Докато го сгъваше, към пейката се приближи млад мъж и попита:
– Може ли?
Той беше висок, с кафеникаворуси къдрици, спускащи се около лицето. С крайчеца на окото си Лили видя, че поглежда джобния си часовник и кръстосва крака. Ухаеше на пшеница, а ушите му бяха зачервени от топлината или от притеснение.