Лили извади от чантичката си бележника със сивите корици, който бабата на Айнар му бе подарила, и започна да си води бележки за мъжа. Прилича на бащата на Айнар като млад, написа тя. Прилича на баща му, докато беше здрав и още работеше на полето. Явно затова не мога да откъсна очи от него. Защо иначе? Защо не мога да откъсна очи от големите му стъпала, от дългите бакенбарди, от орловия нос и пълните му устни. От гъстата му, къдрава коса.
Мъжът се приведе към нея.
–Репортерка ли сте?
Лили вдигна очи.
–Или поетеса?
– Не.
Тогава какво пишете?
– О, това ли? – отвърна тя, стъписана, че я бе заговорил. – Нищо.
Макар да седеше до мъжа, не ѝ се вярваше, че изобщо я е за- белязал. Струваше ѝ се, че никой не я вижда. Чувстваше се почти нереална.
– Художничка ли сте? – попита той.
Но Лили взе шала си и чантичката и отвърна:
– Съжалявам.
Изненада се, че продължава да говори с него. Стана ѝ още по-топло и изведнъж ѝ се прииска да се съблече и да се гмурне в морето. Излезе от залата през порта, която водеше до парка зад сградата.
Навън подухваше вятър. Стар дъб покриваше като саван градинката. Сякаш я пазеше от погледа на натрапник, качил се на часовниковата кула, за да шпионира. Ухаеше на рози и рохкава пръст. Тревата изглеждаше сребриста като крилете на летяща риба. Лили направи няколко крачки и видя двойката от преди малко – момичето с изрязаната рокля и ухажорът ѝ – да се целуват зад един храст. Мъжът бе поставил ръка върху хълбока на жената, роклята ѝ се бе набрала високо на бедрата, а закопчалката на жартиера ѝ проблясваше в мрака.
Стъписана, Лили се обърна и се сблъска с мъжа от пейката.
– Знаете ли какво казват за стария дъб? – попита той.
– He.
– Казват, че ако вкусите от жълъдите му, можете да си пожелаете нещо и да се превърнете в когото поискате за един ден.
– Защо говорят така?
– Защото е вярно. – Той я хвана за ръка и я отведе до пейката; Оказа се, че мъжът е художник на име Хенрик Сандал. Наскоро бе показал на изложба серия от картини на риби от Северно море: квадратни платна на камбали, писии, калкани и рядко срещащия се морски език. Грета бе ходила на изложбата. Един ден се прибра в апартамента, хвърли чантата и ключовете си и каза въодушевено: "Невероятни са! Трябва да отидеш да ги видиш. Кой да предположи, че може да се влюбиш в рибешко лице?".
– Придружава ли ви някой? – попита Хенрик.
– Жената на братовчед ми.
– Как се казва братовчед ви?
Лили му каза.
– Айнар Вегенер? Разбирам.
– Познавате ли го? – попита Лили.
– Не, но знам, че е добър художник. По-способен е, отколкото си мислят хората. – Хенрик се замисли. – Вероятно знаете, че го смятат за старомоден.
За пръв път Айнар осъзна, че обръща целия свят наопаки, като се облича като Лили. Можеше да се превърне в друг човек, като облече дантеления комбинезон. Можеше да се скрие от погледите на обществото, като вдигне ръце и стисне трите наниза испански перли на шията си. Можеше да среше дългата си коса и да наклони глава като въодушевена девойка.
И тогава Хенрик хвана Лили за ръка. Острите косъмчета по китката му я стреснаха, защото досега бе държала за ръка единствено Грета.
– Разкажи ми за себе си, Лили – каза Хенрик.
– Кръстена съм на цветето лилия.
– Защо момичетата винаги казват такива глупави неща?
– Защото са истина.
– Не вярвам на момичета, които се сравняват с цветя.
– Не знам какво друго да кажа.
– Например откъде си.
– От Ютланд. От малко селце на име Синия зъб край едно блато.
Разказа на Хенрик за полетата с люцерна и ледения дъжд, който понякога пробиваше дупки в стените на фермата.
– Ако изядеш жълъд, в кого ще поискаш да се превърнеш?
– Не знам – отвърна тя.
– Все пак си намисли желание.
– Не мога.
– Добре, недей тогава – каза Хенрик и ѝ разказа история за полски принц, който освободил всички жени от задължението да работят. Заяви, че той би поискал да се превърне в този принц.
Неусетно наближи полунощ. Вятърът се усили и дъбът сведе накъдрените си листа, сякаш за да дочуе разговора на Хенрик и Лили. Луната бе залязла и цареше пълна тъма с изключение на златистата светлина, струяща от вратите на Кметството. Хенрик държеше Лили за ръката и потриваше месестата основа на палеца ѝ, но Лили имаше чувството, че и дланта, и палеца принадлежат на друг човек. Сякаш някой друг се опитваше да превземе тялото ѝ.