По паважа мина жена на колело, което подскачаше по нерав- ностите. Лили завърза шала на главата си и тръгна надолу по улицата. Грета я проследи с поглед как се отдалечава в синьото си палто с плавна походка; обувките ѝ потракваха равномерно сред лекия дъждец.
Грета тръгна след нея. Лили явно не бързаше, тъй като се отместваше от пътя на другите хора и спря пред витрината на магазин за домашни потреби. На витрината имаше пирамида от кутии с препарат за почистване и снимка на жена, която мие печката си. Лили се обърна и отново погледна часовника; после сведе поглед към глезените си, които от това разстояние изглеждаха тънки като на дете. След това тръгна с бърза крачка, сви по уличка с изгорели лампи и излезе край канала Слотсхолмс, на чиято извита ограда бяха завързани малки рибарски лодки, а една забравена есетра висеше на кука. Осветената Борса на другия бряг хвърляше отблясъци по повърхността на водата, а извитата ѝ медна кула сияеше в нощта. Лили продължи да върви покрай канала, вперила очи в лодките със скърцащи мачти.
По едно време спря и отвори чантата си. Тъмнината не поз- воли на Грета да види очите ѝ, докато тършуваше и вадеше носна кърпа, портмоне с монети и накрая кутийката, в която държеше хапчетата си. Лили я отвори, извади едно хапче и го лапна. Hа Грета ѝ се стори, че сбърчва чело, докато преглъща горчивата таблетка.
За момент понечи да се обади на Лили, но размисли. Проследи я как продължава нататък към Книпелсбро. Априлските ветрове духаха откъм Балтийско море и когато Лили стигна до втория мост, духнаха шала ѝ. Тя спря и го завърза наново. Огледа се и в двете посоки на улицата, макар да не идваха коли. Морето беше бурно. Грета чуваше как ледената вода се плиска в моста и как Шведския ферибот се отправя на последния си курс за вечерта.
Не знаеше къде точно в Кристиансхавн отива Лили, но се досещаше, че има среща с някой мъж. Спомни си за една стара песен Живял някога в блатото старец... Хвана се за студената ръждясала ограда на канала. Вкопчи се с две ръце, докато гледаше как Лили върви по моста, а шалът ѝ се развява като детска ръка, която маха за сбогом.
ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
В КРАЯ НА ПРОЛЕТТА лъскавите зелени пъпки на върбите в парка се бяха разпукнали, а розовите храсти вече имаха листа. . Зимният покров се бе вдигнал от небето и дните ставаха все по-дълги.
Лили, която бе заякнала още повече, прие – както дете приема майчина целувка – предложението на Хенрик за брак. Той ѝ предложи предишната вечер, преди да отплава за Ню Йорк на борда на "Алберт Херинг". Бе опаковал багажа, боите и четките си в дървени сандъци с очукани дръжки и повтаряше:
– Към Ню Йорк! Към Ню Йорк!
Лили, която бе казала на колежките си в магазина за пред стоящото му пътуване, вдигна глава и попита:
– Без мен ли?
Стояха в ателието на Хенрик в Кристиансхавн, а през про- зореца долиташе мирисът на канала. Ателието бе опразнено с изключение на сандъците и кутията с боите, върху които с червени букви пишеше ХЕНРИК САНДАЛ, НЮ ЙОРК. След като изнесоха мебелите, по ъглите останаха прах и пера, малки валма, потрепващи на течението от прозореца. Хенрик, който наскоро бе подстригал къдравата си коса късо, отвърна:
– Разбира се, че не. Питах те и преди, и пак ще те попитам. Ще се омъжиш ли за мен?
Лили отдавна мечтаеше за това. Знаеше, че един ден ще се омъжи; понякога, като се замислеше, ѝ се струваше, че най-хубавото нещо на света би било да стане нечия съпруга. Съпругата на Хенрик. Осъзнаваше, че е глупаво и не би могла никога да го сподели с Грета, която размишляваше по съвсем различен начин. Но Лили мислеше така. Представяше си как ще пазарува на втория етаж на "Фонесбек", където бяха мъжките дрехи, ще попипва плата на ризите, докато намери най-хубавата за Хенрик. Представяше си как се прибира с мрежа, пълна със сьомга, картофи и магданоз за вечеря. Представяше си леглото им в тъмното, как дюшекът ще натежи, когато Хенрик легне до нея.
– Има нещо, което трябва да знаеш, преди да се оженим – каза Лили. Спомни си за онази вечер в парка преди години, когато си бе тръгнала, а той викаше името ѝ след нея.
– Можеш да ми споделиш всичко.
– Когато се родих, не се казвах Лили Елбе.
– Вече знам това. Нали ти казах. Знам коя си.
– Не. Знаеш коя бях. – Лили му разказа за професор Болк, за клиниката край Елба, за фрау Кребс, която се бе грижила за нея. Не бе разказвала тази история на никого. Знаеха я само хората от най-близкия ѝ кръг – Грета, Ханс, Карлайл, Анна. Лили не бе споделяла с никой друг подробностите за почти невъзможната си трансформация. Не бе канила никого сред кръга на най-близките си, тъй като понякога ѝ се струваше, че е вече запълнен и няма място за други.