— Нали точно за това говорех. Отидох значи в оная дупка…
— Видя ли Пангбърн?
— Та ти разправях, отивам аз там и…
— Дебел! — срязах го. — Пет пари не давам какво си правил! Интересува ме видя ли Пангбърн.
— Да. Видях го.
— Чудесно! Давай нататък.
— Настанил се е там при Джебчията. С него е и мацето от снимката, дето ми даде, и двамката са там. Тя е там от един месец. Не можах да я видя, ама един от келнерите ми каза за нея. А Пангбърн го видях ей с тия очи. Много-много не се показват, стоят си отзад, дето живее Джебчията. Пангбърн пристигнал в неделя. Като отидох там…
— Научи ли кое е момичето? Или защо са там?
— Не. Като отидох там…
— Където ще се върнеш още тази вечер. Ясно? Обади ми се веднага, щом разбереш със сигурност, че Пангбърн е налице, и че не е излязъл някъде. Гледай да не сбъркаш. Не искам да дойда и да ги подплаша с фалшива тревога. Използвай тайната линия на агенцията и който и да се обади, кажи, че до късно през нощта няма да дойдеш в града. Това ще означава, че Пангбърн е там. Така ще можеш да се обадиш от кръчмата на Джоплин.
— Ще ми трябват още пари — измънка той, докато ставаше. — Там дерат яко…
— Заявката ти е приета, влизаш в списъка на чакащите — обещах му. — Сега изчезвай и се обади довечера, веднага щом си сигурен за Пангбърн.
После отидох направо в служебния кабинет на Аксфорд.
— Мисля, че му хванахме следите — казах на милионера. — Надявам се да можете да говорите с него още тази вечер. Мой човек твърди, че снощи бил в „Бялата хижа“ и май се е настанил в нея за известно време. Ако още е там, ще ви заведа, стига да искате.
— Защо не идем сега?
— Не става. В заведението няма никой по това време и моят човек ще се набие на очи. Не ми се ще да се показваме, докато не сме сигурни, че ще засечем Пангбърн.
— Какво трябва да направя?
— Пригответе бърза кола и чакайте да ви се обадя.
— Дадено. Ще си бъда у дома след пет и половина. Щом сте готов, тръгваме веднага.
В девет и половина вечерта вече седях до Аксфорд на предната седалка на вносен автомобил с мощен двигател, който летеше към Хафмун Бей. Дебелия се беше обадил.
И двамата мълчахме. Моторът ръмжеше като див звяр и лакомо гълташе километрите. Аксфорд седеше удобно отпуснат зад волана, но забелязах, че за пръв път не му се говореше.
„Бялата хижа“ е голяма четвъртита сграда с облицовка, имитираща масивен камък. Намира се малко встрани от пътя, с който я свързват две алеи, които сключват полукръг. Шосето сякаш върви по диаметъра на въображаема окръжност. Точно в центъра има навес за колите на клиентите, заобиколен с цветни лехи и храсталаци. Аксфорд почти не намали, когато завихме по едната алея и…
Кракът му рязко натисна педала на спирачките, машината се закова на място и инерцията ни хвърли върху предното стъкло — за малко да се врежем в тълпа от хора, които в последния момент изплуваха от тъмнината пред фаровете.
На тяхната светлина се мернаха пребледнели, ужасени, любопитни лица. Голи рамене и ръце, обкичени с лъскави бижута, дълги вечерни рокли и официални мъжки костюми.
Това зърнах в първия момент, докато целувах предното стъкло. После осъзнах, че се бяха скупчили около нещо. Изправих се на пръсти в открития автомобил, но не можах да го видя над главите им.
Слязох от колата и разблъсках навалицата.
В средата по очи лежеше слаб мъж в тъмни дрехи.
Там, където свършваше главата му и започваше вратът, чернееше дупка. Наведох се да видя лицето му. После си пробих път обратно към колата, чийто двигател още работеше. Аксфорд тъкмо слизаше.
— Пангбърн е мъртъв. Застрелян!
Бавно и някак педантично Аксфорд смъкна ръкавиците си, сгъна ги одве и ги пъхна в джоба. После кимна, за да потвърди, че е схванал какво му казвам, и тръгна към тълпата, събрала се около убития поет. Проследих го с поглед, докато се скри сред хората, и се втурнах наоколо да търся Дебелия Граут.
Намерих го на терасата отпред, подпрян на една от колоните. Минах под светлината на лампите, за да ме види, и свих зад ъгъла на ханчето, където можехме да разговаряме на тъмно.
Дебелия разбра хода ми и дойде при мен. Зъбите му тракаха, макар да не беше студено.
— Кой го очисти? — попитах направо.
— Не знам — изхленчи той, признавайки за първи път, откакто го познавах, пълно неведение. — Бях вътре, държах под око останалите.
— Кои останали?
— Джебчията, един тип, когото не бях виждал преди, и мацето. Не знаех, че момчето излиза навън. Беше без шапка.
— Какво знаеш тогава?
— Малко след като ти се обадих, момичето и Пангбърн излязоха от бърлогата на Джоплин и седнаха на една маса в другия край на терасата, където е бая тъмно. Вечеряха, после дойде онзи тип и седна при тях. Не му знам името, но мисля, че съм го виждал из града. Един такъв висок, изтупан.