Выбрать главу

Това трябваше да е Килкорс.

— След малко при тях дойде и Джоплин. Говореха, смееха се някъде около четвърт час. Тогава Пангбърн стана и влезе вътре. От моята маса ги виждах добре и не тръгнах след него, да не ми я вземат, гле’й к’ва навалица е. Беше без шапка, викам си станал е за малко. Ама той май е минал през цялата сграда, излязъл е отзад и е тръгнал пак към терасата, щото малко след това чух нещо — като че изпуфтя ауспух и някаква кола отпраши в тъмното. Тогава някой се развика, че отпред има убит. Тичам аз и гледам — Пангбърн.

— Съвсем сигурен ли си, че Джоплин, Килкорс и момичето бяха около масата, когато са застреляли Пангбърн?

— Сто на сто — отвърна Дебелия, — стига онзи тъмният да се казва Килкорс.

— Къде са сега?

— Вътре при Джоплин. Качиха се веднага щом стана патакламата около Пангбърн.

Дебелия си го знаех. Като нищо можеше да ме изпързаля и да осигури алиби на човека, убил поета. Но имаше и нещо друго — който и от тримата да е стрелял, ако са намерили цаката на моя информатор, беше безнадеждно да се опитвам да докажа, че не са били на терасата в момента на изстрела. Джоплин имаше предостатъчно приятелчета сред присъстващите, които щяха да се закълнат в майка си, за да го измъкнат. Поне десетина свидетели щяха да потвърдят, че тримата са били на терасата.

Затова не ми оставаше нищо друго, освен да приема, че Дебелия не ми върти номера.

— Да си виждал Дик Фоули? — попитах го, сещайки се, че Дик следи Килкорс.

— Не.

— Потърси го наоколо. Аз отивам при Джоплин, кажи му да дойде там. Не си тръгвай, може да ми потрябваш.

Влязох през един френски прозорец, прекосих пустеещия дансинг и се качих по стълбите на втория етаж, където живееше Джебчията. Знаех пътя — и друг път бях идвал. С Джоплин бяхме стари приятели.

Смятах да попритисна тримата, та дано науча нещо повече, въпреки че нямаше в какво да ги обвиня. Можех да сгащя момичето, разбира се, но тогава трябваше да извадя наяве подправения от поета чек. А точно това не биваше да правя.

— Влез — отговори на почукването ми познат властен глас. Отворих вратата и влязох.

Джебчията Джоплин стоеше в средата на стаята. Беше едър, с яки рамене и безизразно конско лице. Зад него на ръба на масата бе приседнал Килкорс. Поклащаше единия си крак във въздуха. Загадъчна полуусмивка прикриваше напрежението на красивото му мургаво лице. В другия край, на облегалката на масивно кожено кресло се подпираше младата жена, която ми бе описана като Джийн Делано. Мъртвият поет определено не бе преувеличил красотата й.

— Ти?! — изръмжа Джоплин презрително, щом ме позна. — Ти пък какво искаш, по дяволите?

— А ти какво имаш?

Отговорих му механично, защото вниманието ми бе насочено към момичето. Имах неясното усещане, че я познавам, но не можех да се сетя откъде. А може и така да ми се струва, мислех си, нали Пангбърн ми беше дал нейна снимка. Случва се понякога.

Но Джоплин не се разсейваше.

— За теб — нищо, най-малко пък време за губене.

— Ако беше пестил времето на всички съдии, дето са се занимавали с теб, щеше да имаш много — включих се и аз в играта.

Бях виждал тази жена някъде. Стройното й тяло се кипреше в лъскава синя рокля, разкриваща щедро гръдта, гърба и раменете, които си струваше да се видят. Буйна кестенява коса обвиваше овалното лице с безупречна розова кожа. Широките й очи напълно отговаряха на описанието, направено от поета — блестяха като лъснато сребро. Гледахме се изпитателно, но нещо ми убягваше. Килкорс продължаваше да клати крак. Джоплин съвсем се изнерви.

— Стига си зяпал в момичето. Казвай какво искаш! — изръмжа.

Момичето не издържа и ми хвърли иронична усмивка. Видях острите й животински зъбки и… Сетих се!

Косата и кожата ме бяха подвели. Последния път, когато я видях — всъщност единствения път, — лицето й беше снежнобяло, а косата — къса и огнена. Тя, една баба, трима мъже и моя милост си играхме на криеница в една къща на Търк Стрийт. Всичко се въртеше около убийството на банков куриер и кражбата на ценни книжа на стойност сто хиляди долара. Заради нейните номера онази вечер паднаха мъртви трима от съучастниците й, а четвъртият, китаец, увисна на бесилото в затвора „Фолсъм“. Тогава тя се подвизаваше под името Елвира и след бягството й от къщата напразно я търсихме из цялата страна, че и извън нея.

Въпреки старанието да не се издам, че съм я познал, тя изглежда усети, защото като змия се отлепи от облегалката на стола и тръгна срещу мен с поглед по-скоро стоманен, отколкото сребърен.