Извадих револвера.
Джоплин понечи да дойде по-близо, но се спря на първата крачка.
— Какво става тука? излая той.
Килкорс се смъкна от масата. Едната му слаба, мургава ръка бе заета уж да оправя вратовръзката.
— Такова — рекох им. — Тази мадама трябва да дойде с мен за убийство отпреди няколко месеца, а нищо чудно и за това тази вечер. Но така или иначе…
Ключът за осветлението щракна зад гърба ми и стаята потъна в мрак.
Раздвижих се — нямаше значение накъде, само да съм по-далече от мястото, където бях, докато лампите светеха.
Гърбът ми опря в стена, спрях и се наведох.
— Бързо, гълъбче! — дочух дрезгав шепот, оттам където според мен трябваше да е вратата.
Ала доколкото си спомнях, и двете врати в стаята бяха затворени и веднага щях да забележа, ако се открехнат. Другите се размърдаха, но никой не мина между мен и светлеещите правоъгълници на прозорците.
Пред себе си чух тихо изщракване, прекалено остро за патлак, по-скоро като нож, и си спомних, че Джоплин си пада по това оръжие.
— Тръгвай! — Дрезгав шепот се разнесе в тъмното като вятър.
Звуци от стъпки, глухи, неуловими… някакъв шум близо до мен…
Тежка силна ръка се стовари върху едното ми рамо и нечие туловище ме затисна. Ръгнах с револвера и онзи изохка.
Ръката пропълзя към гърлото ми.
Свих коляно и го изритах ниско долу. Оня отново изпъшка.
Пареща болка раздираше бузата ми. Ръгнах пак с патлака, изтеглих го от меката плът и натиснах спусъка. Изстрелът процепи тъмнината.
— Мамка му! Гръмна ме — чух до ухото си изненадания глас на Джоплин.
Отскочих встрани към тясната ивица светлина, минаваща през открехнатата врата. Не чух някой да излиза. Явно Джоплин бе отвлякъл вниманието ми, докато другите се измъкнат.
Хукнах по стълбите навън, прескачайки по няколко стъпала. Не срещнах никого по пътя си. Един келнер изскочи пред мен точно на дансинга. Не знам дали се появи случайно, или не. Не го попитах. Халосах го с дръжката на пистолета през лицето и продължих. Прескочих някакъв крак, който искаше да ме спъне. На външната врата се наложи да смачкам още една физиономия.
Изтичах на алеята. В далечния й край забелязах задните светлини на автомобил, който зави на изток по шосето.
Втурнах се към колата на Аксфорд. Тялото на Пангбърн го нямаше. Няколко души се мотаеха около мястото, където беше лежало, и ме гледаха със зяпнали уста.
Колата стоеше с работещ двигател, както я бе оставил Аксфорд. Подкарах рязко, минах през една леха и натиснах здраво газта в източна посока. След няколко минути мернах отпред червените точки на задните светлини.
Моята машина беше по-мощна, отколкото трябваше, прекалено мощна, за да мога да я карам. Не зная с каква скорост се движеше колата пред мен, но я настигах, сякаш беше спряла.
Бягаше ми само с километър-два, не повече.
Изведнъж на пътя изскочи човек. Фаровете го осветиха и видях, че беше Дебелия Граут!
Стоеше с лице срещу мен насред шосето, стиснал по един автоматичен пистолет във всяка ръка.
Дулата затракаха с червени пламъчета, спряха за миг, после пак засвяткаха, като крушки на светлинна реклама.
Предното стъкло се разпадна на сол.
Дебелия Граут — моят информатор, известен по цялото крайбрежие като най-големия шубелия, стреляше, без да му мигне окото, срещу металната комета, летяща право към него…
Не видях какво стана.
Признавам, че стиснах очи, когато пребледнялото му лице се появи точно пред радиатора. Металният звяр само леко потрепери и когато отново погледнах, пътят бе чист, ако не се смятаха бягащите червени светлини. Предното стъкло го нямаше. Вятърът опъваше назад косите ми и изстискваше сълзи от присвитите ми очи.
Изведнъж усетих, че си говоря сам.
— Брей, този Дебел! Не е за вярване.
Бях поразен. Не ме учудваше, че ми извъртя номер.
Можеше да се очаква. И сигурно той се бе промъкнал горе при Джоплин и изгаси лампата зад гърба ми. Но да се изправи така лице в лице със смъртта…
Оранжево пламъче от колата пред мен прекъсна удивлението ми. Куршумът не улучи дори колата. Малцина могат да стрелят точно в движение срещу друг автомобил, но със скоростта, с която се носех, много скоро щях да ги приближа и да стана удобна цел.
Включих прожектора. Лъчът му не ги осветяваше ясно, но успях да видя, че зад волана седи момичето. До нея Килкорс се бе обърнал с лице назад. Колата беше жълт спортен кабриолет.
Отпуснах малко газта. В двубой с Килкорс той щеше да има предимство, защото аз трябваше едновременно да карам и да стрелям. Видя ми се разумно да поддържам същата дистанция, докато стигнем населено място, което беше неизбежно. Още нямаше полунощ. По улиците на кое да е градче щеше да има хора, дежуреха и полицаи. Тогава можех по-лесно да ги доближа и да ги спипам.