Той проучил добре кои са роднините на Бърк и направо започна да ме изнудва — да му дам двайсет хиляди или щял да ме предаде на полицията. Знаеше, че ме търсят под дърво и камък заради оная история с ценните книжа. Нямаше, къде да мърдам. Не можех да се скрия от Фаг, нито да избягам. Казах на Бърк, че много ми трябват двайсет бона. Той нямаше толкова, но можеше да намери. Само след три дни ми даде чек за парите. Нямах понятие откъде ги беше взел, но и да знаех, това нищо не променяше. Така или иначе, ми трябваха.
Същата вечер Бърк ми призна как се е сдобил с тях — беше подправил подписа на зет си. Беше размислил и се боеше, че ако измамата бъде открита, ще ме хванат заедно с него и двамата ще сме еднакво виновни. Не съм светица, но не съм и чак толкова покварена, че да го оставя да си сложи главата в торбата, без да знае за какво. Разказах му всичко. Той не се уплаши. Настоя да дадем парите на Килкорс, за да не ми досажда, и после да помислим как да уредим по-нататъшната ми безопасност.
Бърк беше сигурен, че зет му няма да го издаде на властите за фалшификацията, но настоя за всеки случай да сменя жилището и името си и за известно време да се покрия, докато Аксфорд преглътне измамата. Но след като той си тръгна, аз реших нещо друго на своя глава. Наистина харесвах Бърк — достатъчно, за да не го оставя да бъде изкупителна жертва, без да опитам да го спася. Освен това не разчитах, че Аксфорд ще прояви такова благоволение. Ако не станеше нещо непредвидено, той щеше да открие измамата чак в началото на следващия месец, когато му дадат чековете. Това ми даваше почти цял месец, за да оправя нещата.
На следващия ден изтеглих всичките си пари от банката. Писах на Бърк, че спешно са ме извикали в Балтимор, и оставих следи, които да водят натам — един приятел прибра багажа ми и изпращаше вместо мен писмата. После отидох при Джоплин и го помолих временно да ме приюти. Погрижих се Фаг да разбере къде съм и когато се домъкна, му казах, че до два дни ще получа парите.
Той идваше почти всеки ден и ставаше все по-лесно да го увещавам да изчака. Но времето ми изтичаше. Много скоро писмата на Бърк щяха да започнат да се връщат от измисления адрес, който му дадох, и ми се искаше да съм наблизо, за да не направи някоя глупост. Ала не желаех да му се обадя, преди да мога да му върна парите, та да скрие измамата навреме.
Фаг постепенно налапваше въдицата, но все още не бе узрял за онова, което смятах да направя. Не щеше да се откаже от двайсетте бона — те през цялото време си бяха у мен, — докато не му обещая да работим в комбина. Все още смятах, че съм влюбена в Бърк, и хич не ми се искаше да се забърквам с Фаг.
Тогава Бърк ме видя една вечер — беше неделя. Един-единствен път допуснах непредпазливост. Отидох в града с колата на Джоплин — онзи, жълтия кабриолет, дето го оставихме на пътя. И късметът ми изневери — налетях право на Бърк. Казах му истината, от игла до конец. Той призна, че наел частен детектив да ме търси. Детинска работа — хич не му дошло наум, че всеки копой ще надуши банковата измама. Сигурна бях, че до ден-два подправеният чек ще излезе наяве. Знаех си!
Бърк съвсем се отчая, когато му го казах. Изпариха се всичките му надежди, че Аксфорд ще му прости. Не можех да го оставя в това състояние. Щеше да издрънка всичко на първия срещнат. Затова го доведох у Джоплин. Смятах да го скрия при мен за няколко дни, да видим как ще се развият нещата. Ако във вестниците не се появеше нищо за фалшивия чек, значи Аксфорд е потулил работата и Бърк можеше да си иде у дома и да се опита да уреди въпроса. От друга страна, ако историята се раздуеше, и Бърк, и аз трябваше да си търсим постоянно скривалище.
Във вторник вечерта и в сряда сутринта всички вестници писаха за изчезването му, но нямаше нито дума за чека. Това беше добре, но решихме да изчакаме още един ден, за по-сигурно. Фаг Килкорс, естествено, вече беше налапал здраво въдицата и макар че трябваше да му дам парите, все още имах шанс да си ги взема обратно — поне по-голямата част — и продължавах да го баламосвам. По-трудно ми беше да държа Бърк настрана, защото си мислеше, че има някакво право над мен и ревността го правеше непоносим. Помолих Джебчията да го посплаши и той се укроти.
Тази вечер един от хората на Джоплин дойде и ни каза, че някой си Дебелия Граут, който от две седмици киснел в кръчмата, явно проявявал интерес към нас. Показаха ми го, аз уж случайно се завъртях из заведението и седнах на една маса близо до неговата. Абсолютна отрепка, както може би знаеш. Веднага се натресе при мен и след половин час вече знаех, че ни е изпял с Бърк пред теб. Не го каза направо, но на мен всичко ми стана ясно.